Кашляйки и плюейки, Коул седна в калта и тръсна глава. Мръсотията се стичаше по лицето му и Доминик инстинктивно закри очите си, за да се предпази от пръските лепкава кал, които се разхвърчаха наоколо. Когато отпусна ръце, видя големите му очи, които се бяха втренчили в нея през маската от кал. Преди да може да си помисли колко глупаво изглеждаше, седнал там в тинята, той започна бързо да говори:
— Аз те обичам, Доминик! — извика той, като от устните му хвърчеше кал. — Постъпих неправилно и те моля да ми простиш, и един ден ще мога някак си да достигна до теб. И няма повече да бягаме един от друг — нито аз, нито ти! — той поклати решително глава. Калта отново се разхвърча във въздуха от косите му.
Доминик го гледаше с отворена уста. Не беше паднал на колене, за да я моли за прошка, но тя съобрази, че го бе натикала в калта. Протегна ръка към него. Без колебание той сграбчи ръката й с калните си пръсти. Тя го дръпна, но тинята го всмука обратно. Доминик почувства, че самата тя залита напред към него. Извика, но викът й бе заглушен от звуците на калта, която се разплиска при падането й. Плюейки и бършейки лицето си, тя се опита да се изправи на крака. Беше още твърде изненадана, за да е в състояние да мисли спокойно. Почувства как нечии пръсти нежно бършеха калта от очите й и видя лицето на Коул пред себе си.
— Удари ли се? — попита той. Тя поклати отрицателно глава. — Още ли ми се сърдиш? — този път тя кимна енергично. — Ще можеш ли да намериш в сърцето си сили да ми простиш някога? — гласът му бе почти умоляващ. Ако не бе нежната усмивка на калните му устни, Доминик може би щеше да се поколебае да му отговори — сега обаче тя отново кимна бързо. Коул се усмихна по-широко. Белите му зъби се открояваха ярко на черното му от калта лице. — Хайде да се махаме оттук, по дяволите, преди снегът да ни е засипал — каза той, след което протегна ръце й я вдигна във въздуха. Трябваше да положи всички усилия, за да се измъкне от калта с Доминик в ръцете си. Но не искаше да я остави да му избяга отново. Докато вървеше надолу към пристанището, не си даваше сметка за странната гледка, която представляваха, нито пък за широката кална следа, която оставяха след себе си. Единствената му мисъл бе да напуснат Даусън Сити завинаги — и да остане завинаги с Доминик. Минавайки покрай Лутър, Коул му нареди да вдигнат котва. Видя израза на изненада на лицето на Лутър, но приятелят му не каза нито дума. Той само се усмихна и поклати глава.
Чак когато беше вече на носа, Коул остави Доминик да стъпи до него на палубата. Покрита с калта на Юкон, тя представляваше най-смешната гледка, която Коул някога бе виждал. Но когато тя започна да се смее, той осъзна, че той самият навярно изглеждаше доста забавно. Мелодичният й смях звънтеше в ушите му и той изпита желание да я целуне, но покритите й с кал устни не изглеждаха твърде привлекателни.
— По-добре да отидем да се измием — коза Коул, след като спряха да се смеят.
Доминик кимна в знак на съгласие. Чу се изсвирването на корабната сирена, което възвестяваше, че „Корабът на свободата“ след малко щеше да започне да се изтегля от пристанището. Тя се обърна и хвърли един последен поглед към Даусън Сити.
— Освен това е добре да поговорим — каза тя, след като отново се обърна към Коул. — Разговорът, който все отлагаме — за съвместното ни бъдеще — гласът й бе сериозен.
Коул въздъхна дълбоко. Той взе калната й малка ръка в своята и погледна Доминик в очите.
— Не мога да ти обещая дом, в който приятели и роднини ще се събират на обяд след неделната служба — той погледна надолу към палубата и отново вдигна очите си към нейните. — Този кораб засега е единственият дом, който мога да ти осигуря. Когато бъдем готови да се установим някъде и да създадем семейство, домът ни може да бъде и сламена колиба някъде по южните брегове на Пасифика или Карибско море — той стисна по-силно ръката й. Искаше му се да види по-добре израза на лицето й, скрит под калната маска. — Но аз мога да ти дам едно от нещата, които ти искаш, Доминик. Ти искаш да водиш почтен живот, аз пък искам да останем заедно завинаги — той падна на коляно пред нея и отметна глава назад, за може да я гледа в очите в момента, в който я запита: — Ще се ожените ли за мен, мадмоазел Лавал?
Нежните му думи и действията му бяха тъй неочаквани, че Доминик не можа да проговори няколко минути. Тя гледаше надолу към мръсното му лице и от чувствата, които се надигаха в нея, палубата се залюля пред очите й. Ако приеме това предложение, трябваше да се откаже от мечтата да живее в такава къща, каквато си беше представяла. Но той наистина й предлагаше почтен живот и, освен това, предлагаше й себе си завинаги… и това „завинаги“ бе всичко, което тя действително бе искала от него. На устните й се появи усмивка.