Докато стоеше пред вратата на каютата на капитан Хоукинс и се канеше да потропа, Доминик усети, че само си губи времето. Тя още виждаше пронизващия поглед, с който я бе фиксирал онзи ден, когато стоеше изправен на кърмата. Само при спомена за тази случка през тялото й премина вледеняваща тръпка.
Тя свали вдигнатата си ръка и закопча дъждобрана си, след като поредният порой заля парахода. Съзнанието й бе завладяно от необяснима паника. Прекрасно разбираше, че трябва да се махне оттук, преди капитанът да я завари как дебне до вратата му. Обърна се и отчаяно се опита да избяга, когато изведнъж силно изумление я стисна за гърлото.
— Мен ли търсите? — попита Коул. В гласа му прозираше явно нетърпение. Върху мокрите му коси се крепеше килнато на една страна черно кепе. По небръснатите бузи, които правеха лицето му да изглежда още по-черно, се стичаха капчици дъжд. Леките бръчици, които прибавяха допълнителна суровост на вида му, бяха запълнени с мръсотия и издаваха, че бе прекарал нелеки часове. Прогизналите му дрехи — черен вълнен панталон и морскосиня ватенка — също бяха наслоени с мръсотия. Доминик изпита непреодолимо желание да изчисти калта от лицето му с пръстите на ръцете си и въпреки грубото му държане, тя също бе започнала да се чуди къде и как се беше сдобил с този отличителен белег.
Когато се опита да му обясни присъствието си, той нетърпеливо изръмжа: „Бързам!“ и я подмина. После блъсна вратата на каютата, която се тресна в стената със силен, кънтящ звук и влезе вътре.
Докато гледаше трескавата суетня на раздърпания капитан, Доминик бе обзета от лоши предчувствия.
— Нещо случило ли се е, monsieur! — попита тя.
Коул въобще не я погледна и продължи да рови в кутията с инструменти, отворена в единия ъгъл на каютата. Когато откри това, което търсеше, той се обърна. За секунди очите му се спряха върху притесненото лице на Доминик. Той премигна няколко пъти, сякаш искаше да изгони образа й от полезрението си. После отрицателно поклати глава.
— Това лято нивото на реката беше много ниско и сега, с внезапната поява на дъждовете, гъстата тиня е изплувала на повърхността.
И тъй като той не понечи да продължи обясненията си, Доминик отново бе обзета от паника.
— Mon Dieu! Значи ще потънем? — извика уплашено тя. В главата й нахлу рояк ужасяващи мисли. Тя смяташе, че последният етап от пътуването й щеше да премине спокойно и без сътресения, и изобщо не бе подготвена за надвисналата опасност.
Въпреки че възнамеряваше да мине покрай нея, без да й обръща внимание, Коул забави резките си крачки.
Той отново я погледна и се запита дали винаги френският акцент ставаше по-ясно изразен, когато жените бяха уплашени. Той си спомни колко трудно разбираше думите на Сузана, когато тя изпадаше в подобно състояние. Мимолетното връщане към миналото бе прекъснато от внезапния порив на ледения вятър, който изсвистя по палубата като режещото острие на коса. Корабът застрашително се накрени на една страна и Коул бе блъснат назад. Той инстинктивно протегна ръка и сграбчи Доминик.
Внезапното наклоняване на кораба принуди и Доминик да се вкопчи в нещо. Тя улови ръката на Коул и се притисна до него като удавник. Капитанът видя ужаса, изписан на лицето й. За миг сърцето му бе обхванато от съчувствие. Но почти веднага чувствата му отново се обвиха в предишната броня. Той издърпа ръката си от впитите пръсти на момичето и то се олюля, сякаш всеки момент щеше да припадне. Но този път той не направи опит да й помогне.
— Трябва да тръгвам — каза той. — А вие по-добре се приберете в каютата си и не мърдайте оттам! — добави той и се обърна.
Доминик се облегна на външната стена на капитанската каюта и почака да се успокоят разтрепераните й крака, за да може да продължи. Тя трепереше под студения вятър, тежките капки дъжд се просмукваха под дрехите й, а от злокобното люшкане на кораба й се виеше свят. Загрижените нотки в гласа на капитана я бяха накарали да изтръпне от ужас. Тя се обърна, за да го повика, но пред уплашения й поглед се откри само обвитият в мъгла и шибан от дъжда проход. Желязната стълба, която водеше към машинното отделение, изглеждаше направо зловеща на фона на настъпващата мъгла, която постепенно обвиваше тъмната зейнала дупка.
Вятърът и дъждът удвоиха усилията си. С всеки пореден вихър, страховете на Доминик се увеличаваха.
Тя панически си пое дъх, а ледения вятър я зашлеви по лицето, сякаш искаше да изтръгне въздуха от дробовете й. Колкото и да мразеше компанията на Силвър, Ева Мари и Лулу, в този момент тя искаше само да се намира в сигурното убежище на тясната каюта. Но дори и при тази мисъл тя усети как някаква сила я тласна след капитана надолу по тъмната стълба.