Само след миг сакатият понтифик се изправи и кожата на Трекио настръхна.
Ватиканът помнеше много натрапници във владенията си, много от тях твърдяха, че са ангели или пророци, или дори самият завърнал се Христос. Но никой от тях не беше идвал по време на литургия толкова тихо, толкова мирно. Никой не беше съумявал да накара швейцарските гвардейци да му коленичат.
И никой никога не беше излекувал папа, който стоеше пред трона на Господ.
4
9,42 часът.
Рим
Сутрешното слънце промъкваше златиста светлина през прозореца на офиса на един ниско заплатен и застаряващ професор, на име Салваторе Този. Блясъкът отскачаше по кожените гърбове на книгите, по ръчно направените рамки за снимки и мебелите на мъж, на когото му оставаха по-малко от десет минути живот.
Двете фигури, които преди две минути влязоха в офиса на Този, без предварителна среща и със сигурност неканени, знаеха, че трупът от тази сутрин ще е първият от много. Смъртта пристигаше при всеки човек в един или друг момент - този факт нямаше как да се промени. Те просто ѝ помагаха, когато се наложеше. Работата беше важна, дори свещена по свой си начин, и те я вършеха с отдаденост.
Задачата от тази сутрин им се възложи внезапно, те предположиха, че в нея се съдържа потенциал за доста работа, макар да не бяха наясно нито с подробности около нея, нито с крайната ѝ цел. Рядко им се осигуряваше такава информация - по принцип им се даваше само толкова, колкото беше необходима за отстраняване на проблема.
Съобщиха им, че целта е да се подготви почвата за „появата на чудо“.
- Вече ти казахме - рече единият от мъжете на треперещия и здраво завързан за дървения му стол Салваторе, - че мълчанието ще ти донесе само болка. Кажи ни какво знаеш. Кажи ни всичко, което планираше да разкриеш за Месията. - Терминът беше странен, но им беше обяснено, че в момента е актуален. - Колкото по-бързо ни споделиш, толкова по-безболезнено ще е това за теб.
Завързаните ръце на Салваторе вече кървяха. Слабите му мишници бяха плувнали в пот, сълзи замъгляваха очите му, които той местеше от единия към другия натрапник. Странното им хладнокръвие имаше за цел да го смути и до момента постигаше целта си.
- Казах ви вече, нищо не знам! - проплака професорът, от устата му се разлетя слюнка, когато панираните му думи излязоха от гърлото му. - Нямам представа защо сте дошли при мен!
- Лъжите, Салваторе, няма да ти донесат нищо добро. С тях ще си спечелиш още болка. Само истината може да те избави от нея.
Професор Този пребледня.
- Не лъжа! Не познавам никакъв Месия. Нямам представа за какво говорите! Моля ви!
- Щом не искаш да сътрудничиш, тогава нещата ще... станат грозни - каза вторият мъж. Блясъкът в очите му подсказваше, че няма да позволи да остане разочарован.
Салваторе се замоли.
- Кажете ми какво искате. Мога да ви бъда полезен. Вземете каквото си харесате! - Професорът кимна отчаяно с глава към намиращото се в офиса му. Малката академична стая разполагаше с колекция от артефакти, които като че ли струваха прилична сума - помещението представляваше отражение на един сравнително успешен професионален живот. В него имаше някаква малка и както изглеждаше, древна скулптура. Дялани статуетки. Няколко оригинални произведения на изкуството.
Стоическото хладнокръвие на двамата нападатели беше непоклатимо. Очевидно те не се интересуваха от неговите дрънкулки.
- Кои сте вие? - попита Салваторе, изпаднал в състояние на пълен страх.
- Ще се изненадаш да разбереш колко много хора ни задават този въпрос - отговори първият натрапник, - но дали наистина има някакво значение? Може би сме хора или демони, или ангели. Има ли отговор, който би те накарал да се успокоиш? - Ъгълчето на устата на мъжа леко се изкриви. Усмивка ли беше това? Дали хората като тези двамата се усмихваха въобще? - Ще отговоря на този въпрос - добави иронично насилникът, - това досега не е успокоило никого друг.
На лицето на професор Този беше изписана паника, но при думите на нападателя му той се изпълни с яд. Мъжът беше обидил неговата, па макар и не особено голяма набожност. Салваторе усети как гневът му нараства.