- Ангелите не идват с въжета и заплахи, и... ножове. - Професорът се опита да не поглежда към запасаното на левия хълбок на мъжа острие.
- Чувал съм, че приемат много форми. - Отговорът на нападателя беше напълно лишен от емоция. - Но все пак не съм теолог.
Мъжът сключи поглед с този на Салваторе и чрез него предаде посланието си в това изпълнено е напрежение и воня на пот помещение.
Натрапникът отмести очи от жертвата си, посегна към ножа и го освободи от кожения му калъф.
- Харесва ми подобна представа. Ангелите са божиите вестители - каза той. - Изглеждаш ми религиозен мъж. Може би тази мисъл ще ти бъде утеха. - Нападателят бързо пристъпи към тресящия се от страх Салваторе, а острието на ножа му се опря в гърдите на професора. Той се наведе над него и прошепна в лицето му: - Защото в името на Бог тези вестители ще те накарат да проговориш.
5
10,40 часът.
Редакцията на вестник „Ла Република“
Колкото и наранен да съм, все още имам достатъчно уважение към себе си, за да разкрия една измама. Дори такава, случила се в Църквата.
Тази мисъл проблесна в ума на Александър Трекио. Имаше много начини, по които можеше да се опише една разрушена връзка, но нито един термин не беше достатъчно точен, за да изрази все още неумиращата му обвързаност с Църквата. Самият той често я определяше като нефункционална: не я мразеше, но не я и обичаше. Определено вече не би се определил като човек на вярата, но все още таеше някакво уважение към нея. Достатъчно, за да разкрие един шарлатанин.
Александър смяташе, че странникът е точно такъв, въпреки онова, което видя на екрана. След първоначалното му впечатление от странната поява на мъжа на първото видео, репортерът изгледа още пет клипа в интернет, запали нова цигара и определи набързо три неща.
Първо, нямаше нищо свръхестествено във външния вид на непознатия, освен надигналата се онлайн шумотевица и развилнелите се спекулации. Той си беше просто човек, обикновен и скромен. Ако се погледнеше реално на нещата, колкото и банално да звучеше този израз, видеото ясно показваше, че мъжът носи дънки с етикет на задния джоб. Александър се съмняваше Леви Щраус да е отворил фабрика във Великото отвъдно.
Второ, очевидно беше, че е харизматичен мъж, което обясняваше транса, в който бяха изпаднали и тълпата, и духовниците - дори и самият Трекио, докато гледа видеото. Това правеше странника още по-гнусен в очите му. Харизмата беше опасно оръжие срещу невнимателните, не беше необходимо да се търси усърдно в миналото, за да се намерят примери за харизматични хора, които бяха водили другите към нежелани пътища.
И трето, това наистина беше голяма история. Александър не можеше да се преструва повече, че не е или пък че интересът към нея ще отшуми бързо. Най-известният в Християнския свят мъж беше „изцерен“ пред очите на всички. Шумотевицата щеше да се разнесе навсякъде. Интернет вече беше полетял на крилата на тази новина, качените видеоклипове бяха създали верижна реакция от социална активност, която беше възпламенила дигитализираната генерация както в Рим, така и извън него. В туитър бяха създадени таговете #СтранникВъвВатикана и #ПапатаИзцерен, които вече от час бяха доста активни. Във фейсбук имаше поне три обществени групи, чиято цел беше да се оцени дали мъжът, който се беше изправил пред папата, беше ненормален скитник, или божествен пратеник. Не беше изненада, че мненията бяха разделени почти наполовина. Хората искаха да повярват в свръхестественото също толкова силно, колкото беше и желанието им да му се подиграват. Човешкото отношение, в най-добрия случай, беше несъстоятелно и противоречиво, що се отнасяше до религиозни въпроси.
Точно това правеше тази история проблемна. Александър беше човек, който страдаше много от вярата си, докато най-накрая не се отказа от нея. Някога се беше превърнал в такъв католик, че смяташе съществуването на Бога за нещо реално и дори до ден днешен не си позволяваше дързостта да каже, че не вярва в Господ. Беше много близък с вуйчо си, кардинала, който нямаше нищо против духовните странствания на племенника си, но никога нямаше да приеме „пораженческите му глупости“. Трекио вече не вярваше в Църквата. Той беше толкова активно въвлечен в духовния живот, че върху него бяха останали сериозни психологически белези, които бяха много по-дълготрайни от физическите. Беше видял най-лошото от хората, които твърдяха, че дават най-доброто от Бога, и това го отчужди още повече.