Въпреки всичко, онова, което беше запазил в душата си, не беше омраза. Изостави духовенството, откъсна се от една институция, която мнозина наричаха Майка, а вярата му - каквото и в действителност да представляваше тя - се разпадна на парчета, докато в крайна сметка не се изгуби напълно и не се превърна просто в спомен. Но въпреки това тя беше пуснала някои пипала, които така и не си заминаха. Мъжът, който беше поел водачеството, откакто той напусна, изглеждаше благоприличен и добронамерен папа. Жалко, че не се беше появил по-рано.
Последният факт беше довел до четвърти въпрос, такъв, какъвто беше накарал Александър да се почувства много по-неудобно от останалите три: каква беше намесата на първосвещеника във всичко това? Трекио видя със собствените си очи как мъжът се изправя на крака - действие, което целият свят знаеше, че не е възможно. В крайна сметка ставаше въпрос за папата, а не за някакво подставено лице от публиката. Католиците по цялото земно кълбо бяха наясно с неговото заболяване от детинство, знаеха историята на неговата борба и стремежа му към по-високите етажи на църковния живот. Човекът беше в полезрението на хората вече няколко десетилетия. През всичкото това време той беше сакат. Беше физически пречупен.
Какво, по дяволите, се случваше?
Каквото и да беше, на Александър му намирисваше на някаква заблуда. Беше ставал свидетел на смъртта на много болни хора, които умираха по време на службата му като свещеник, за да повярва, че изведнъж Бог е решил да изцери нуждаещите се. Онези неща, които беше виждал и които другите наричаха чудеса, винаги идваха някъде от вътре на човека - от трансформацията на болката му в примирение, от успокояването на душата му, разкъсвана от мъка. Господ предпочиташе да заема второстепенна роля в живота на човешките същества, а не да бъде шоумен, който прави салонни трикове, па макар сцената му да е самият Ватикан.
Всичко това водеше до заключението, че нещо се пече. Александър беше наясно, че шансовете му да получи някаква информация от курията[13] са несъществени. Църквата не беше известна c многословието си пред пресата, даже и когато нещата биваха нормални. Това означаваше, че няма да може да напише нищо за духовенството в статията си, а трябваше да се съсредоточи единствено върху папата, което нямаше да го доведе доникъде.
Налагаше се да тръгне след странника и да види какво може да изрови за него.
За огромна своя изненада, Александър осъзна, че тази задача събужда у него силен стремеж. Нямаше представа какво да прави с това чувство, но за първи път беше ентусиазиран от работата си.
6
11,09 часът.
Апостолският дворец, Ватиканът
- Кардинал Витери, влезте - покани го папата, говореше високо, за да може гласът му да достигне до другия край на голямото помещение. Няколко секунди по-късно една от дървените врати се отвори, добре познатата фигура на държавния секретар пристъпи в офиса и затвори след себе си. Витери не каза нищо, но запристъпва тържествено към понтифика. Първосвещеникът го наблюдаваше, замислен.
Негово Светейшество папа Григорий XVII беше заел трона на Свети Петър преди по-малко от дванайсет месеца, а животът му вече се беше променил повече пъти, отколкото можеше да си представи. Промени се още в момента, в който конклавът гласува за трети път под фреските на Микеланджело в Сикстинската капела, които се извисяваха величествено над тях, а миризмата на античност изпълваше въздуха наоколо, докато кардинал Деян четеше решаващия вот от листче хартия, депозирано в потира. Спекулираше се много с възможността той да бъде следващият епископ на Рим и върховен понтифик на Църквата и именно в този момент спекулациите се превърнаха в реалност.
Той се промени в момента, в който положиха белите одежди върху му, покриха раменете му в алено и го поведоха към балкона на „Сан Пиетро“, за да поздрави хората си. Момента, в който кардинал Антонио Павези, както се наричаше преди конклава, изчезна и пред света беше представен папа Григорий. Онзи следобед той погледна огромната тълпа, която сама по себе си представляваше малка прашинка от милиардното му паство, и усети тежестта на великата отговорност, с която Господ го беше натоварил.
Промени се през онези първи седмици от папството си, когато започна да разбира в детайли вътрешните механизми на курията - както добрите ѝ страни, така и лошите - и установи, че от него зависи да я поведе към по-високи цели.
Също така се беше променил онази сутрин, когато за първи път отслужи папска литургия над костите на предводителя на апостолите, Свети Петър, погребан с всички почести под величествения купол на базиликата, която носеше неговото име. Цялата църква беше събрана, целият свят гледаше и в този момент Григорий се почувства по-близко до небесата за първи път от трийсет и девет години в служба на Бог.
13
Курия - орган на Католическата църква, чрез който папата управлява Църквата и Ватикана. - Б. пр.