Гънките на бежовия ѝ панталон се спускаха в прави линии надолу по краката ѝ, върху които беше скръстила ръце. Лешниковите ѝ очи бяха отворени и се взираха в блестящата мозайка, която покриваше апсидата[15] зад олтара. Фиеро знаеше, че повечето хора се молят със затворени очи, но за какво бяха всичките тези величествени произведения на изкуството, ако не за да те доближат до Бог? С начина си на живот - една самотната борба за израстване - подобна близост беше точно онова, което тя търсеше. Ако не можеше да я намери у друго човешко същество, щеше да я открие при Господ.
По един или друг начин, Габриела винаги беше вярвала в Бог. Това се отнасяше дори и за дългите години на трудното ѝ детство, преди семейството ѝ да открие Църквата. Тогава не знаеше как да я нарече и какво да прави с нея. Но след това тя и родителите ѝ преминаха през един вид семейна трансформация и навлизането им в лоното на католическата вяра се прие най-сериозно от нея. За известно време, в края на тийнейджърските си години, дори обмисляше възможността да стане монахиня. Прекара цяло лято като послушница в манастира „Дева Мария“, живееше със сестрите и очакваше Господ да я призове да остане. Този призив така и не дойде.
Габриела беше разочарована, но това не повлия на нейната набожност. Сега като се замислеше за своите трийсет и една години, вярата ѝ никога не я беше напускала - което, като се съпоставеше с всичките ѝ премеждия досега, си беше причина за утеха.
Не че така живееше по-леко. Колкото повече вкусваше от живота, толкова по-лично приемаше странните библейски писания. Боже, аз вярвам. Помогни ми да изгоня неверието си. Каква странна загадка - човешкото сърце можеше да таи в себе си както вяра, така и неверие в едни и същи количества. Можеше да се страхува от онова, което беше способно да премахне страха.
Пречупената оранжева светлина, която се прокрадваше през високите прозорци на църквата, се отразяваше в цветната мозайка от тринайсети век. Христос стоеше на своя трон от мрамор, облечен в бяло и злато. Дева Мария беше от дясната му страна, а около тях се бяха събрали апостоли и епископи в благочестив съвет. Под краката на Христа се намираха стадо овце, умело направени от бял камък, с погледи, насочени към техния пастир. Високо над тях се стелеха сини и бели лъчи, извиращи от Светия Дух, изрисуван като малък гълъб.
Габриела дълго се взира в изображението. Картината беше перфектна. Тя представляваше видение за хармония и мир, които рядко се срещаха в света навън.
Сякаш напук, малката „Нокия“ в джоба на гърдите ѝ започна да вибрира. За първи път, откакто стъпи тук, Фиеро затвори очи и се насили да не се ядосва на това нарушение на личното ѝ пространство. Работата нямаше край. Така или иначе, очакваше да бъде прекъсната, а навярно шефът ѝ просто се беше погрижил това да стане по-рано.
Инспекторката отвори очи, прекръсти се и се промъкна от мястото си на старата пейка към централния кораб. Коленичи за кратко пред олтара, изправи се и тръгна към изхода. С всяка следваща крачка набожната скромна жена се превръщаше в професионалистката Габриела Фиеро, която живееше извън рамките на тези стени.
Когато доближи до вратите, бръкна в джоба на якето си и извади от там малкия вибриращ телефон. Беше останала на спокойствие за почти четиресет и пет минути. Много повече, отколкото обикновено ѝ се позволяваше. Навярно чудеса наистина се случваха.
Тя отвори апарата. Добре познатият номер на управлението беше изписан на дисплея.
Габриела махна тънкия копринен шал на цветя от главата си, прибра го в чантата и разпусна златисторусата си коса. Мина през вратите на църквата и се озова в портика[16], който водеше към Пиаца ди Санта Мария. В следобедните часове този известен квартал беше пренаселен, както обикновено, с младежи, облечени по последен вик на модата, които бяха изпълнили разхвърляните по цялата улица кафенета.
Жената вдиша от свежия въздух. Почивката ѝ беше свършила. Телефонът се беше озовал на ухото ѝ, тя заговори в опит да надвика околната гълчава:
- Ало, тук е инспектор Фиеро.
От другата страна на линията прозвуча друг женски глас. Agente Флора Костанцо беше една от малкото в XVI полицейски участък на Монтеверде, които Габриела считаше за близка приятелка. Колежка жена, която си проправяше път в една мъжка професия, в една мъжка вселена, под същия задушаващ натиск от мъжа, който двете наричаха „шеф“. А Флора все още се намираше няколко стъпала под нея, горката.
15
Апсида - така в архитектурата се наричат полукръгла или многоъгълна издатина на сградите и сводестите куполообразни части в нея. В християнските храмове в апсидата се намират олтарът и презвитериумът. - Б. пр.
16
Портик - пристройка към вход в сграда, чийто покрив обикновено е подпрян е колони. Б. пр.