- Разбрано.
Последва нова дълга пауза, след което погледът на директора се заби отново в книжата на бюрото му.
- Няма какво повече да говорим. Вървете и си свършете работата.
Умберто напусна офиса, Мазо вървеше след него със смесица от емоции, които винаги изпитваше, когато си тръгваше от тук. Имаха задача, която трябваше да се свърши, но първо се налагаше да звъннат на своя човек в градската полиция, за да разберат дали работата им от тази сутрин е останала незабелязана от властите. Връзките на работодателя им бяха осигурили на Умберто могъщи приятели, а той си умираше от кеф да упражнява властта си над тях.
Имаше някакво особено предчувствие относно тази работа. Беше работил с брат си през целия си живот и макар Мазо да беше с осем години по-малък и по-скоро грубиян, отколкото с изтънчени маниери като него, и двамата вършеха задълженията си с отдаденост. Но този проект беше нещо специално. Можеше да усети чудесата в него. Задачата им беше, както им бяха обяснили, да създават такива. Не всеки ден подобно изречение биваше изговаряно в техния бизнес.
Но имаше и неща, които отвращаваха Умберто - и го дразнеха - въпреки удоволствието и вдъхновението, които изпитваше. Дори и след четири години съвместна работа с фирмата и редица изпълнени поръчения в цяла Италия и Европа, той все още ненавиждаше срещите си с директора. Нещо около тях никога не му се струваше редно.
Не беше добре за мъж с неговото положение, с неговите цели да приема заповеди от жена.
Когато двамата мъже най-накрая си тръгнаха, Катерина Амато се изпъна в креслото си и скръсти ръце. Фирмата, управлявана от нея, се беше превърнала в империя, която самата тя беше изградила от нищото. Директорското място на всяка голяма корпорация вървеше в комплект с власт, но директорката на „Глобал Капитал Италия“ разполагаше с такава, каквато малцина можеха да си представят.
Като всяка една империя, и тази имаше повече дейности, отколкото публичното пространство подозираше. За външните хора компанията ѝ представляваше мултинационален конгломерат, който се занимаваше с капиталови вложения и финанси, точно както и стотици други в Италия. Деветдесет и девет процента от служителите на „Глобал Капитал Италия“ вършеха задълженията си, без да знаят за мрака, който се криеше под обвивката - те бяха легитимни бизнесмени и бизнес дами, които си вършеха работата.
Амато искаше да бъдат точно такива. Тя беше научила колко е важно да прикриваш пороците си зад стабилната завеса на законността от своите родители още през ранните години на своето детство. Те ѝ бяха дали нагледен пример. Криеха собствените си недостатъци - като склонността си да контролират и доминират над всяко действие, което тя и брат ѝ Давид осъществяваха - като си придаваха вид на изключително културни хора, принадлежащи към високите класи на обществото.
Баща ѝ едва ги забелязваше. Майка ѝ, силно раздразнителна и пламенна жена, чийто вътрешен огън биваше подхранван от ревностната ѝ вяра, ги искаше наоколо само докато си създаде репутацията на добра майка сред приятелите си от висшето общество. Катерина и Давид бяха изпратени в интернат веднага след като подобен образ беше изграден - тя беше на единайсет, а брат ѝ на петнайсет.
- Както би сторил всеки добър родител на тяхно място.
Може и да не бяха най-добрите майка и баща на света, но Катерина научи много ценен урок от тях: човек можеше да прави каквото си пожелае, докато показваше на света, че е примерен гражданин, добре образован и облечен в лъскавите дрешки на законността.
Деветдесет и девет процента от „Глобал Капитал Италия“ беше именно лъскавите дрешки на Катерина Амато: еквивалентът на членството в социалния клуб, в който членуваше майка ѝ, за да скрие факта, че когато не беше сред приятелите си в него, хвърляше винени бутилки по децата си и крадеше пари от благотворителните събития, които организираше.
Прикритие.
Като се изключеше то, оставаше онзи един процент от компанията. Истинските колеги на Катерина. Всички бяха мъже - винаги се чувстваше по-спокойна в мъжка компания - които разполагаха с ресурсите и властта да правят и да вземат онова, което желаеха. А те винаги искаха пари: невъобразими количества пари, винаги повече, независимо колко големи бяха цифрите. Някои биха ги нарекли алчни, други - обсебени. На Катерина въобще не ѝ пукаше какви епитети им лепваха. Парите бяха власт, а властта беше като наркотик. Тя беше пристрастена към този наркотик, но това не я притесняваше. Разбира се, че беше - разбира се, че щеше да бъде. Така се случваше, когато наркотикът беше толкова добър. Тя притежаваше властта да вземе каквото си иска и да привлече други да правят онова, което тя искаше да правят. Можеше да влияе на политици, да си купи полицаи. Можеше да си наеме цяла частна армия бодигардове. Всички бяха на нейно разположение. Всички бяха нейни.