Със силата идваха и враговете и ако компанията на Катерина беше империя, то тогава нейните врагове биваха наказвани с брутална бързина. Пълно унищожение. Опустошена и посипана със сол земя и кости, оставени да гният по улиците. Намираш враг и го пречупваш. И докато някои от тях не можеха да бъдат елиминирани по традиционния начин, всеки зложелател трябваше да се срещне със съдбата си.
И този урок научи от родителите си. Майка ѝ щеше да направи и невъзможното, за да отстрани от пътя си онези, които представляваха заплаха за нейния начин на живот, както правеше и Катерина. Кой да е враг. Всеки враг.
Дори и онези, които носеха бяла папалина.
Катерина Амато се облегна в коженото си кресло, завъртя се и погледна навън към римския пейзаж под нея. В далечината, над покривите на къщите се издигаше масивният купол на базиликата „Сан Пиетро“, който се стремеше към небосвода от векове насам.
Само като я погледнеше, в устата ѝ се надигаше добре познатият горчив вкус на жлъчка. Храмът беше монумент на нейната най-голяма омраза - по-голяма и от онази, която таеше към родителите си, които бяха починали отдавна. Катерина се беше научила да манипулира, да управлява от своята майка. Но от Църквата се беше научила да бъде зла. Благодарение на нея беше преживяла злото. Никога нямаше да забрави какво стори тази свята институция на брат ѝ, на смирения му дух...
Жената отпъди спомените. Омразата беше автоматичен рефлекс, който се надигаше в нея, когато погледнеше към древната базилика с всичките ѝ пристроени дворци и зали. Ако нейната компания беше империя, а офисите ѝ неин замък, то Ватиканът беше противниковият палат на другия хълм: онзи, чието съществуване беше трън в очите ѝ.
Но днес, за пръв път в живота ѝ базиликата „Сан Пиетро“ не я отврати. Днес Катерина беше напълно сигурна, че е открила път към нея.
Дори човек с ресурсите и властта на Амато не можеше просто да влезе там и да убие папата - подход, който беше използвала при много други в миналото. Той не беше противник, с когото да се разправи по този начин.
Но понякога съществуваха по-добри начини да се отървеш от враг.
10
17,11 часът.
Kyapmuepe[17] „Сан Лоренцо“, Рим
Александър вървеше бавно по каменните стъпала към Виа Тибуртина 1118, недалеч от железопътната гара „Рома Термини“. Това беше местоположението, на което можеше да намери единствения авторитетен глас, който се съгласи да разговаря относно събитията във Ватикана, както отбеляза той между 17,00 и 17,30 часа. Репортерът хвърли димящия фас на цигарата си.
Един човек. Това беше всичко, което Александър успя да постигне чрез претърсването в интернет и безкрайната си колекция от визитки. Не че можеше да вини хората. На този етап от разследването историята миришеше повече като храна за таблоидите, отколкото за сериозно разискване, въпреки активното участие на папата във всичко това. Нещата щяха да стават все по-големи, Трекио беше сигурен в това, и най-накрая беше намерил един глас. Не къде да е другаде, а в туитър.
Роденият в Америка професор Маркъс Крослър притежаваше репутацията на човек, стоящ на ръба на научните среди, изучаваше езотерични християнски традиции и странни спиритуални движения. Кратката му автобиография на уебсайта на университет „Сапиенца“ го определяше като гостуващ професор по „Експресивна духовност“ - странна дисциплина, предхождаща славата, която Александър беше разбрал, че човекът притежава. Малката снимка в неговия туитър профил подсилваше това впечатление. Трийсет и няколко годишният професор носеше прекалено много туид за човек, който работеше на място със средиземноморски климат. Кичури от жълто-кафявата му коса стърчаха във всички посоки от почти перфектно кръглата му глава. „Луд“ би била точната дума, която да опише външния му вид, според повечето социални контексти. „Ексцентричен“ беше приетата алтернатива в академичните среди.
Когато Александър позвъни на Крослър преди няколко часа, странният професор изглеждаше поласкан, че участието му в туитър е довело до това телефонно обаждане. Беше изключително развълнуван. Мъжът предложи да „направи убедително очертаване на контурите на това мошеническо шоу, което е повече манипулативно и коварно, отколкото хората предполагат“, което според Трекио беше академичният израз за „ще докажа, че всичко е измама“. В края на техния разговор репортерът затвори телефона облекчен, но и подразнен. Александър не обичаше учените и техните ненужно префърцунени речи, но този поне имаше намерение да каже нещо интересно. И още по-важно, беше съгласен да го каже на него.