Когато извиси поглед над паството си, понтификът забеляза за пръв път приближаването на странника.
Това беше началото на необяснимото.
Отпред на редиците със столове в централния кораб на базиликата, точно зад червените въжета, които държаха правоверните на разумно разстояние от духовниците, бяха разположени швейцарски гвардейци, облечени в церемониални униформи в яркосиньо, червено и оранжево, които образуваха полумесец около издигнатия олтар. Мъжете, които носеха тези приличащи на излезли от ренесансов карнавал костюми, бяха сред най-добре тренираните и отдадени на каузата си въоръжени сили в света.
Странникът се приближи още повече и сега единствените, които стояха между него и балдахина, бяха пазителите и духовниците под навеса. Традицията и честта, както и клетвата, която всеки един от швейцарските гвардейци беше дал пред Кортиле Сан Домазо, не им позволяваха да допуснат никой да премине. Светостта пораждаше както почит, така и омраза, и векове наред гвардейците съблюдаваха, поне на практика, тази омраза да не надделява над любовта.
Странникът продължи да върви напред, пътеката, която беше решил да следва, нямаше да свърши при кордона на охранителите. Двама от тях, които се намираха най-близо до него, застанаха нащрек, позициите им блокираха пътя му, мъжете стиснаха силно церемониалните си алебарди. Като че ли цялата базилика беше замлъкнала и застинала зад приближаващия мъж. Мястото беше наелектризирано от внимание. Хилядите се взираха в този човек, напълно пленени от присъствието му.
Непознатият забави крачка, сините му дънки го караха да изглежда още по-нелепо на фона на древните униформи на гвардейците, погрешно смятано, че са създадени от Микеланджело. Мъжът спря на няколко крачки от тях. Не каза нищо. Погледът му не се отлепяше от папата, който се намираше пред и над него.
Преданите охранители се напрегнаха, отдадеността и обучението им ги зовяха да изпълнят свещения си дълг.
Но когато странникът застана пред тях, те коленичиха.
Целият отряд от елитни войници, де факто цялата отбранителна сила на Ватикана, падна на колене почти в унисон. Двамата, които се намираха най-близо до непознатия, се отдръпнаха настрани, всяка фибра на телата им показваше подчинение към този мъж, чийто път се беше открил пред него.
От тълпата се разнесоха приглушени въздишки, когато странникът продължи да върви напред, да стъпва меко към гробницата на Свети Петър. Няколко крачки по-късно той започна да се изкачва към високия олтар.
Пълният, облечен в червена роба диригент на хора погледна през рамо и шокиран, се отдръпна от хористите си. Дебелите му ръце все още бяха изпънати в диригентска поза, когато хорът зад него изфалшивя и замлъкна.
Внезапната липса на песнопения в базиликата беше премазваща. Стъпките на мъжа се чуваха ясно, те ехтяха покрай хипнотизираната тълпа, докато той изкачваше последните стъпала.
Най-накрая непознатият се изправи лице в лице със светия отец на препълнения олтар. Тялото на папата беше силно изкривено в дясната си част, помощниците му го придържаха за раменете. Понтификът стоеше застинал в една поза, пръстите му докосваха проблясващия потир, а очите му се срещнаха с тези на странника.
- Кой си ти? - Добре познатият на света мелодичен глас потрепери.
Непознатият се беше втренчил смирено в очите на папата. Докато хората щяха да запомнят мистериозността на тази тишина, която изпълни огромното пространство по време на дългото им неотклонно взиране, понтификът щеше да си спомня, че чувството е било, като да гледаш към вечността, сърцето му се изпълни със същото усещане за възхищение и величие, сравними единствено с емоциите, които беше изпитвал, когато наблюдаваше люлеещите се морски вълни и разсъждаваше над божията прелест.
Най-накрая, с нежен глас и изпънати с дланите нагоре ръце, странникът заговори:
- Не ме ли позна, Петре?
В базиликата се понесоха изненадани въздишки. Тишината отстъпи място на надигналите се вълнения, когато прошепнатият отговор на мъжа достигна до тълпата правоверни. Случайните посетители в нея не успяха да разберат какво означава това, но значението на думите беше явно за всички мъже и жени на вярата. Явно и експлозивно. Петър беше името на първия папа - мъжа, отрекъл се от Христа три пъти.