Вратата на Крослър беше отворена, което накара Трекио да си помисли, че нещо не е наред. Вярно, професорът го очакваше, но никой в Рим - дори и учен чужденец, незапознат с местните обичаи - не оставяше входната си врата по този начин в центъра на града.
- Здравейте - провикна се Александър, за да обяви присъствието си. - Професор Крослър? Аз съм Александър Трекио от „Ла Република“.
Тишина. Репортерът почака един момент и отново се провикна. Нищо.
Някакво вътрешно чувство започна да настоява да си тръгне, да се обади на полицията или поне да потърси помощ. Но бързо се почувства глупаво от своите прибързани заключения. Ами ако се обадеше на ченгетата за нищо... Нямаше нужда от лекция за страхливостта и прибързаността, която със сигурност щеше да получи в редакцията. Не и когато поне можеше да провери какво се случва тук.
Александър посегна към бравата и разтвори още повече вратата. Пред него се разкри малък коридор, който водеше право към вътрешността на тясната къща. Осветлението не беше включено.
- Доктор Крослър? - провикна се отново Трекио и колебливо пристъпи напред. Зачуди се наум дали това негово действие се считаше за влизане с взлом, при положение че той не беше влязъл с взлом.
Единственият отговор на последния му въпрос беше същият като на първия му: тишина. Александър тръгна малко по-смело по тесния коридор. Целият беше покрит с рафтове с книги и няколко снимки в евтини рамки по стените. Така като гледаше, на тях бяха изобразени бивши колеги на професора. Както и доказателство за няколко пътешествия през годините. Мъжът от снимката в уебсайта също беше тук, той стоеше пред пирамидите в Гиза и пред Айфеловата кула в Париж - на двайсет и няколко години изглеждаше също толкова нескопосан и ексцентричен, колкото и днес.
Във въздуха се носеше познатата миризма на цигарен дим, която имаше успокоителен ефект върху Трекио. Вероятно младият професор не беше изтъкан само от лошо. Всеки, който се съпротивляваше на общественото схващане, че пушенето е източник на зло, не можеше да е чак толкова лош. През някои дни Александър не палеше цигара, когато се прибереше, просто се отпускаше в креслото си с напитка в ръка и заспиваше на мига. Навярно щеше да открие Крослър в същата приятна поза, която му беше до болка позната. Предполагаше, че професорите от университетите работеха здраво през деня, макар да не можеше да се сети какво точно.
Пред него се изправи рамката на отворена врата, през която видя стар килим върху евтиния дървен под - по разположението на помещението предположи, че това е всекидневната. Изглеждаше като стая с приятна аура. Мина през прага и се озова в малкото, подобно на бърлога убежище.
Кръвта, която покриваше двуместното канапе, беше тъмночервена и контрастираше на иначе бледите цветове на традиционно обзаведената стая. Стомахът на Александър се сви, в тялото му нахлу адреналин. Мъжът можеше да помирише урина и жлъчка над противната металическа миризма на толкова много кръв.
Очите му отказваха да се отместят. Тялото на професор Маркъс Крослър беше проснато наполовина на канапето. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо, изражението на лицето му беше ужасяващо и застинало завинаги.
11
17,15 часът.
Пескара, Италия
Доктор Алберто Русо пъхна металната папка под мишницата си, като едновременно с това се опитваше да се справи с изключително горещата кана с кафе в едната си ръка и претъпканата връзка с ключове в другата. Докторът не беше особено пъргав мъж и липсата на координация у него беше очевадна.
Слабото осветление на болницата „Салватор Мунди“ в Пескара не му беше от особена помощ. То караше покритите с ламинат коридори да изглеждат зловещо, като специално построени за някой лош второразреден филм на ужасите. Русо не можеше да свикне с икономически изгодния полумрак наоколо. Вече седем години работеше в това заведение и все още не се чувстваше удобно.
Докторът беше наясно, че той е един от малкото между тези стени, които въобще забелязваха този проблем.