Русо разклати връзката в лявата си ръка, търсеше малкия месингов ключ, който отваряше стъклените врати към крило С. Мъжът обичаше тишината и спокойствието на неделните вечери. Децата се нуждаеха от наглеждане, както през всеки друг ден от седмицата, но повечето от служителите на болницата ползваха почивен ден. Това беше един от малкото случаи, в които можеше в пълно усамотение да прави обиколките си в тази институция.
Месинговият ключ отказваше да му съдейства, беше се заклещил между зъбите на други два и не искаше да се освободи от тях. Каната c кафето в другата му ръка се килна на една страна, когато той опита да му помогне, и изля горещото и съдържание върху бялата си медицинска престилка.
- Merda![18] - изруга той малко по-силно.
Веднага съжали за избора си на дума. Пациентите му можеше и да не виждат, но разполагаха с перфектен слух, а доктор Русо беше уважаван мъж, отгледан според добрите традиции на тази древна страна. Ругатните бяха за младежите, които посещаваха футболните мачове, а той не искаше децата, които се намираха зад тези врати, да смятат, че той одобрява подобен език. Или пък футболни мачове.
Най-накрая остави каната с кафето на пода до краката си, зае се с две ръце да разплита ключовете си и в крайна сметка успя да отключи вратата. Крило С представляваше първата от две спални в болницата. Двайсет и шест деца спяха спокойно в легла, които персоналът на „Салватор Мунди“ беше направил толкова удобни и уютни, колкото позволяваха ограничените им финанси. Русо се усмихна, когато се изправи с каната с кафето в ръка и погледна в тъмната стая, в която имаше три реда легла. Това беше неговото стадо - неговите повереници, които се намираха по средата на сиеста, последвала един следобед, изпълнен с упражнения и игри. Докторът покровителстваше тези деца, на които неговите експерименти целяха да помогнат, макар да беше наясно, че те няма да въздействат пряко върху тях. Изследванията му бяха доста по-дългосрочни. Но тези малки създания бяха част от нещо велико и един ден онова, което ги беше покосило, нямаше да взема нови жертви. Мъжът изпитваше силна привързаност към всяко едно от тях.
Русо пристъпи в спалното помещение. Тук беше по-тъмно дори и от коридора, но той познаваше добре пътя. На децата им оставаха още петнайсет минути сън, преди звънецът да ги събуди за нощните им занимания и вечерята, но докторът не се подвоуми да включи осветлението. Той знаеше, че ярката флуоресцентна светлина няма да попречи на никого. Слепотата, причинена от вродената амавроза на Лебер[19], беше пълна. Тези деца никога не бяха виждали светлина, никога нямаше и да видят.
Дългите лампи се задействаха и тъмната стая се озари в ярко, електрическо бяло. Малките същества се бяха отпуснали в металните си легла и спяха спокойно върху светлосини и бледоморави одеяла. Подът между редиците беше пригоден с ръбове и протуберанси, които бяха внимателно позиционирани така, че да им помагат да се придвижват, когато станат от сън. Оттатък насрещната стена, през двойката автоматични врати в помещението долетя миризмата на вечеря - пиле и паста и някакъв вид доматен сос. Кухненският персонал, също както и Русо, бяха единствените, които оставаха до толкова късно, независимо какъв ден от седмицата беше.
Докторът извървя внимателно разстоянието между леглата до мястото на сестрите, което се намираше на средата на пътя, и се наведе над военнозелената повърхност, за да прочете бележките от деня. Нямаше нищо необичайно. Няколко одраскани колене, няколко падания, три случая на повтарящи се кошмари през деня. Всичко беше нормално. Децата тук бяха сираци, за разлика от останалите 127 младежи, които участваха в изследването му и живееха заедно със семействата си. Слепотата на тези оставени без родителски грижи създания беше най-малкият им проблем в сравнение с нещата, които бяха преживели, така че внезапните панически атаки бяха нещо обичайно.
Доктор Русо отвори металната си папка и насочи вниманието си към собствените си бележки.
Чу някой да се прокашля зад него - обичаен звук, последван от шумолене на завивки. Мъжът не вдигна поглед от записките си, но когато пружините на леглото изскърцаха, се обади:
- Не е време за ставане. Звънецът още не е ударил. Заспивай отново.
Последва колеблив въпрос:
- Доктор Русо? - Думите бяха изречени с нежен и плах момичешки глас.
- Да, Алина - отвърна Алберто, веднага беше разпознал момичето, - аз съм. Заспивай отново. Ще се видим по-късно.
19
Вродена амавроза на Лебер - причинява сериозна загуба на зрение или пълна слепота. - Б. пр.