Полиция ди Стато пристигна двайсет минути по-късно. След по-малко от час малката наета под наем къща на Маркъс Крослър беше изпълнена от инспектори, криминалисти и други специалисти, които заедно се бореха с местните убийства. Александър беше зарязан в един ъгъл, за да не се пречка, казаха му да стои и да чака, за да му вземат показания. Той не помръдваше от мястото си и наблюдаваше как екипите, които изглеждаха запознати с работата си, преминаваха през обичайната си рутина.
Стомахът му се присвиваше всеки път, когато си припомнеше почти обезглавеното тяло на Крослър, и извръщаше поглед настрани всеки път когато имаше вероятност да погледне към трупа, докато хората в стаята изглеждаха напълно необезпокоени от гледката. Те работеха върху тялото, локвите с кръв и другите улики на престъплението със същото спокойствие, с което пекарят печеше своите хлябове.
От мястото си Трекио можеше да почувства последиците от травмата, която му беше нанесена. Пулсът му най-накрая се беше стабилизирал до малко по-ускорен от нормалния, но адреналинът в кръвта му беше като мъчителна, парализираща отрова. Ставите го боляха, сърцето му туптеше учестено в гърдите, а главоболието му беше ужасно. Опасността за него се беше изпарила, когато полицията пристигна, и шокът беше престанал да затъпява рецепторите на болката му, което му донесе още по-голямо страдание.
Когато времето за интервюто му настъпи, той разказа всичко, което знаеше, на разпитващия го офицер - мъж, чието поведение подсказваше, че стои сравнително високо в хранителната верига на полицията. Той беше облечен в намачкан костюм и следобедна брада, погледът му беше на човек, който е бил на работа прекалено дълго време.
- Познавахте ли жертвата? - попита полицаят, въпросът звучеше рутинен, машинален.
- Само по телефона. Беше ми източник.
- Източник. Да не сте репортер?
- Работя за „Ла Република“. Професор Крослър се съгласи да се видим тази вечер, за да поговорим за статията, която пиша. - Александър огледа офицера, умът му набързо каталогизира субекта, който стоеше пред него, в няколко основни точки. Дебел. Потен. Плешив. Миризлив. Самодоволството му се дължи на ранга му.
- За какво е статията ви? - Въпросът беше изречен без никаква следа от заинтересуваност. Поредната страница от предварително следвания и добре отработен сценарий.
- Пиша за човека, който се появи във Ватикана тази сутрин - отговори Трекио, като се надяваше това да е достатъчно.
Офицерът вдигна поглед от бележките си, едната му вежда беше повдигната.
- Онзи, който излекува папата?
- Онзи, който обра овациите. - Александър погледна любопитно към полицая. Инстинктивно изпита неприязън към този човек, но навярно това се дължеше на прекалено бързата преценка, предизвикана от страха и адреналина му. - Чули сте за него?
- Разбира се. Всички са луднали около тази история. - Офицерът въздъхна, погледът му се върна на бележките му. Временният му интерес изчезна също толкова бързо, колкото се и появи. - Кога говорихте с жертвата за последно?
- Малко след обяд. Някъде към два и половина или три. Това беше последният ни и единствен разговор.
- Каза ли ви нещо полезно?
- Само това, че днешната шумотевица е нещо много повече. Не успя да ми разкаже какво.
- Помолил ви е да дойдете тук, за да ви осигури подробностите?
- В пет часа. Появих се с около десет минути по-късно. Вратата беше отворена, след което го намерих... така.
Александър преглътна.
- Имаше ли някой друг в къщата?
- Не. Проверих.
Това като че ли изненада полицая, раменете на мъжа се стегнаха.
- Намерихте ли нещо?
- Какво имате предвид?
Инспекторът го погледна право в очите.
- Нещо подозрително. Нещо, което може да ни помогне в разследването ни.
Трекио поклати глава. Тогава просто искаше да се увери, че е сам в къщата и че ненормалният убиец, който беше заклал източника му, не се криеше зад някоя врата, както беше гледал в толкова много филми.
Офицерът млъкна за момент и се върна към записките си. Раменете му все още изглеждаха малко по-стегнати от преди малко. Най-накрая с пренебрежителна въздишка каза:
- Предполагам, че това е всичко.
Интервюто приключи. Инспекторът записа още нещо в бележника, прибра го в джоба си и изсумтя.
- Не знам какво да ви кажа - започна той. - Прилича на рутинно убийство. Съжалявам, че е трябвало да ставате свидетел.
След тези думи стомахът на Александър се сви още повече. Рутинно убийство. Докато стоеше в ъгъла си, фразата се завръщаше отново и отново в главата му. На пода лежеше мъж, който се беше съгласил да говори с пресата за историята на деня и който беше убит, преди да има възможността да си отвори устата. Рутинно убийство. Който почти е бил обезглавен. Рутинно убийство. Чиято смърт очевидно е свързана някак си с информацията, която е притежавал. Рутинно уби...