Выбрать главу

На Трекио му дойде в повече. Когато му се откри възможност, той отиде до разследващия.

-      Извинете ме за безпокойството - каза репортерът и потупа мъжа по рамото.

Оказа се същият офицер, който разговаря с него по-рано, той изглеждаше леко изненадан - и раздразнен - да види, че Александър още е тук.

-      Какво има, господин Трекио?

-      Просто си... мислех. Въпреки онова, което казахте, смятам, че смъртта на Крослър не е рутинна. Не може да бъде. Имам теория, че убийството му може да е свързано с...

Инспекторът размаха грубата си мазолеста ръка и го накара да млъкне.

-      Благодаря ви, но не, благодаря.

На лицето на Александър се изписа недоумение.

-      Какво трябва да означава това?

-      Означава, че не желаем нито вие, нито някой друг да прави заключения или да формулира теории. Има стотици причини, поради които може да е извършено убийството. Ние сме следователите. Ние ги откриваме тези работи.

Мъжът бръкна в джоба на гърдите си и извади от там визитка, която подаде на Трекио с маниер, който предлагаше на репортера никога повече да не му се вясва пред очите. На картичката беше написано ЗАМЕСТНИК-КОМИСАР ЕНЦО Д’АНТОНИО. Заместник-комисар. Оказа се, че този човек наистина е високопоставена фигура, както Александър си беше направил заключение от държанието му.

-      Моментът е доста подозрителен - продължи да настоява репортерът. - Крослър тъкмо се съгласи да разговаря с мен.

-      В едно убийство всичко е подозрително.

Погледът на Д’Антонио се намести върху лицето на Трекио и като че ли застина върху него.

-      Ще обърнете внимание на този факт, нали? - попита Александър, но осъзна, че тази нова насока на разговора няма да го отведе до никъде.

Заместник-комисарят въздъхна и перна един прошарен кичур, който беше увиснал върху веждата му.

-      За какво мислите, че ни плащат? Ще разгледаме абсолютно всичко.

Трекио въобще не беше убеден в думите на мъжа.

13

20,18 часът.

Ватиканът

Както винаги срещата на Фратернитас Кристи Салваторис - Братството на Христос Спасителя - беше пазена в дълбока тайна. Обичайното място за тези сбирки - замъка „Сант Анджело“ - не беше опция, предвид уникалните събития, които ги бяха сполетели тази сутрин, а и нуждата от незабавно обсъждане на проблема. Всички членове бяха тук и нямаше причина повече да се бави началото ѝ.

-      Всинца сме тук, нека да започваме.

Това пришпорване дойде от един от най-дебелите мъже в слабо осветеното помещение. Повечето от присъстващите го познаваха от години - самият той беше като стара мебел на техните сбирки: банална и традиционна. Всички отдавна бяха свикнали да не споменават името му или нечие друго по времето на срещите си - правило, което изглеждаше изключително уместно днес. Група с техните цели трябваше да запази секретност на всяка цена. Никога не се знаеше кой може да слуша.

-      Това е ужасно - изтърси една по-мършава фигура. Мъжът си играеше нервно с якичката си, навик, който изпълняваше с почти фетишистична усърдност. - Цялата ни работа, всичко, което сме, е застрашено от това оскърбление.

-      Говори по-тихо - нареди му друг брат. От всичките тринайсет мъже в помещението този беше най-добре изглеждащият, лицето му имаше перфектни пропорции и сивите ивици в иначе черната му коса му придаваха професионален и изненадващо чаровен нид. - И не преигравай. Църквата се е справяла с такива позьори и преди. Онези моменти са отминавали. Ще отмине и този.

-      Гвардейците падат на колене пред него в „Сан Пиетро“! - изсъска мършавият брат, лицето му беше почервеняло. - Папата се просълзява, когато вижда човек, който прекъсва литургията му, и заявява, че е второто пришествие.

-      Пред целия свят! - добави нов глас, също толкова отвратен, колкото и предният.

-      И тогава целува шибаната му ръка, по телевизията!

Четвърти мъж, много по-млад от първите трима, се наведе върху масата от палисандрово дърво от мястото си в ъгъла ѝ. Не приличаше да е на повече от четиресет години, но погледът му носеше суровостта на много по-стар човек. Когато заговори, думите му се изплъзнаха спокойно като змия, преднамерено говореше бавно, за да подчертае онова, което казва.