Най-накрая Александър откри първия пост на учения, той беше точно в 8,49 часа: Току-що чух, че нещо се е случило в „Сан Пиетро“. Имате ли някакви новини?
Поредица от отговори предлагаха линкове към новопоявяващи се видеоклипове - Трекио ставаше свидетел на началото на шумотевицата.
В средата на всичко репортерът забеляза нещо. Доктор Крослър беше връхлетял като ракета в публичния дебат, но не беше единственият акредитивен глас, за който го мислеше. Той си имаше дубликат. Трекио грабна бързо лист и химикалка и си записа името на втория мъж от неговия профил в туитър: професор Салваторе Този. Не беше чувал за човека преди, но това съвсем не го изненадваше. Рим беше пълен с университети, а те от своя страна бяха пълни с професори. Учените бяха като сняг от небето: идваха на тълпи и трябваше адски много риене, докато ги премахнеш от пътя си.
Този събеседник на Крослър говореше със същото убеждение като него и също се беше включил в дискусията от самото ѝ начало. „Онова, което публиката вижда - казваше той, е измама. И то не някоя невинна и мирна.“ Казваше, че ще бъдат наранени хора, че ще има отцепления и така нататък. Професор Този туитваше често и бързо, макар че също като Крослър, не казваше точно какво има предвид, какво стои зад твърденията му, че може да докаже онова, което пише. Искам да говоря със съответните служби, беше един от постовете му в 9,18 часа, докато странникът все още се е намирал в базиликата „Сан Пиетро“.
Александър превъртя напред времевата линия, за да проследи какви са били следващите туитове на Този. Навярно мъжът беше осъзнал къде говори и какви реакции ще предизвика.
Защото нямаше последващи коментари от негова страна. Въобще нямаше повече постове в коя да е тема от Салваторе Този. В 9,18 часа първият глас, който беше обявил, че има доказателства, които да докажат, че сутрешните събития във Ватикана са измама, беше замлъкнал.
Изведнъж стомахът на Александър се присви. Той беше готов да заложи журналистическата си чест на подозрителните заключения, които си направи от всички тези факти. Салваторе Този, който и да беше този човек и където и да живееше, беше също толкова мъртъв, колкото и Маркъс Крослър.
Трекио се изправи внезапно и се насочи към безжичния телефон, който се намираше на плота в кухнята. Изкушението да сс обади на полицията беше съкрушително - това беше най- нормалното и логично нещо, което можеше да стори. Но отношението, с което беше дарен по-рано, беше достатъчно красноречиво: без теории, без помощ, благодарим ви много. Мъжът, който командваше парада, открито отхвърли хипотезата на Александър, която бе базирана на твърди факти. Как ли щеше да се отнесе към теория, основана на предположения, родени в интернет?
Но Трекио беше открил нещо, което чувстваше, че е бетон. Че е истинско.
Историята беше успяла да му привлече вниманието още докато ставаше въпрос за някакъв странник, появил се във Ватикана, и странните последствия върху папата, породени от него. Но ако единственият му контакт беше мъртъв, друг евентуален информатор, убит по същия жесток начин, и полицията настояваше, че това са „рутинни“ убийства, нямаше намерение да се откаже толкова лесно.
Просто трябваше да се занимае с нещата по по-различен начин.
Колкото и неудобно да му беше, налагаше се да се обади на някого.
Стисна слушалката в ръце, отпи отново от бирата си и преглътна звучно. Докато оставяше бутилката обратно на масата, вече избираше номера. Запали си нова цигара, когато се заслуша в добре познатия сигнал за набиране. Тя щеше да му е изключително необходима.
15
20,30 часът.
Апостолският дворец
Папа Григорий XVII стоеше мълчалив в кабинета си. Това не беше официалният офис на понтифика, който по ирония на съдбата беше също толкова посещаван, колкото и церемониалния му кабинет. Този тук беше неговото истинско, лично убежище в края на горния етаж на Апостолския дворец. Преди представляваше всекидневна в папската резиденция, светла и просторна, със стени, облицовани в яркочервено, и таван в стенопис, създаден от един от най-великите майстори. Григорий се зае с нея на мига. Той промени стаята само след няколко седмици от своето папство и тя бързо се превърна в неговото любимо място за отдих.
Мъжът, който стоеше в далечния край на помещението и се изираше смирено към красивите градини навън, нямаше нужда от покана. Папата искаше да накара странника да се чувства като у дома си. Защото присъствието му тук беше знак. А понтификът се нуждаеше точно от такъв знак.