Това бяха думи на Спасителя.
Проблясъци от светкавиците на стотици фотоапарати започнаха да нагнетяват обстановката. Папата не отместваше поглед от разперените ръце на непознатия. Очите му се изпълниха с неочаквани сълзи.
- Моят верен слуга - каза странникът миг по-късно, гласът му беше благозвучен и успокоителен. Той постави едната си длан върху треперещото рамо на понтифика. Помощникът, който държеше дясната ръка на папата, я стисна още по-силно, но непознатият не отместваше нежния си поглед от светия отец, беше сляп за всяка чужда заплаха. - Не се страхувай. Аз съм това.
Очите на понтифика бяха като от стькло, дишането му беше вяло. Последните думи на странника се разнесоха над тълпата и още по-явното им съдържание разпали духовете на вярващите, те започнаха да снимат с фотоапаратите и телефоните си, много от тях паднаха на колене и започнаха да се молят. Десетките станаха сто, а стоте - двеста. Папата продължаваше да не отмества поглед от лицето на непознатия. Цялото му тяло се тресеше.
И тогава чудото се случи.
- Ти си човек на вярата - нежно заговори странникът на светия отец - и твоята вяра те направи цял.
Мъжът протегна и другата си ръка, грабна китките на двамата помощници и ги отмести внимателно от раменете на понтифика. Те се възпротивиха само за момент, след което позволиха в мълчаливо съгласие непознатият да стори онова, което беше започнал.
Папата се изправи без ничия помощ, но залитна напред, беше нерешителен.
- Стани, Петре! - нареди странникът. - Онуй, що беше криво, се изправи.
Понтификът се ококори насреща му. Пое си дълбоко въздух. Преглътна.
И тогава светият отец се изправи за първи път в живота си.
Като че ли никой не забеляза учудените писъци на кардиналите и духовниците, които ги заобикаляха, или пък тези на благоговеещата тълпа зад тях, която беше станала свидетел на изцеряването на нейния духовен водач.
Очите на папата блестяха от изумление и признателност.
Непознатият вдигна златния потир с дясната си ръка и го подаде на светия отец, за да се увери, че хватката на мъжа е стабилна.
- Сега, Ваше Светейшество, довърши онова, което започна.
Без повече думи странникът заобиколи масата отляво на понтифика и се намести на едно от местата за духовниците зад него.
И тогава той затвори очи, скръсти смирено ръце на дънките си и започна да се моли.
8,36 часът.
Фидене, Рим
Шест километра на север, в студената вода на една изолирана част от река Тибър, с лицето надолу плаваше тяло. Златистата коса на главата му се беше разстлала красиво на нежното течение. В този ранен час никой не скърбеше за липсата му. Никой не го търсеше. Никой дори не знаеше, че го няма.
След по-малко от четиресет и осем часа цялата страна щеше да познава лицето на този мъртъв мъж. То щеше да подбуди спорове. Щяха да се надигнат гняв и недоверие, и негодувание, че всичко е заблуда. Щеше да разклати вярата до немислими равнища.
В този момент трупът се носеше по реката самотно, лицето му беше прикрито от мътните води. Убийството, което беше отнело живота на мъжа, бе момент от миналото, веригите на глезените му не бяха способни да потопят тялото, както се надяваше убиецът. Трупът се носеше уверено към центъра на града. Все едно знаеше, че най-лошото тепърва предстои.
2
9,28 часът.
Редакцията на вестник „Ла Република“, Рим
Сребърен дим се виеше нагоре, пипалата му се кривяха и се откъсваха от общото цяло, за да се разтворят бавно в застоялия въздух. Онези, които се гърчеха надолу, галеха върха на пръстите и кокалчетата, и кожата, милваха плътта и оставяха своя непогрешим знак върху нея: бледожълтия намек за катран и пушек.
Проблемът, до който водеше страстното пушене, бяха проклетите жълти пръсти.
През годините Александър Трекио изпробваше най-различни пози на ръцете си, докато пушеше любимите си MS[4] с филтър, за да избегне цигарения дим и напластяващата се жълта обвивка, която неизменно се натрупваше по пръстите му, но нищо не помогна. Неговият доктор му повтаряше повече пъти, отколкото можеше да преброи, че пожълтялата кожа е най-малкият му проблем. Но Трекио беше човек, който базираше действията си - и особено навиците си - на непоклатими факти. Рисковете за емфизем[5] и намаляване продължителността на живота бяха плашещи, но също така и хипотетични. А фактът, че пръстите му бяха жълти, беше неопровержим.