20,32 часът.
Седалището на „Глобил Капитал Италия“
В офиса си на последния етаж на сградата на „Глобал Капитал Италия“, Катерина Амато усети нетърпелива тръпка да се понася по целия ѝ гръбначен стълб, когато се наведе и натисна бутона на телефона в ъгъла на своето бюро.
Планът, който тя измисли в момента, в който свръзката ѝ във Ватикана ѝ предаде появата на странника чрез FaceTime[23], беше задействан веднага. Цял ден хората ѝ стартираха различни детайли от него. Някои от тези елементи бяха в действие отдавна - ресурсите, които фирмата ѝ беше трупала през годините, тайно и без ясна цел, щяха да бъдат използвани днес по начини, по които тя не беше и предполагала. Един от тях вече беше пуснат навън, за да разбуди въображението на хората. Други бяха под формата на информация, която се разработваше съобразно събитията от деня.
Животът, изцеряването и смъртта се вплитаха в едно цяло. Също като симфония. Такава, каквато тя дирижираше. Искрата, която беше възпламенила всичко това, не беше създадена от Катерина Амато, но със сигурност пожарът, който щеше да последва, щеше да е причинен от нея.
Жената натисна бутона на интеркома и гласът на секретарката ѝ се разнесе на мига.
- Слушам, госпожице Амато?
- Събери борда - заповяда тя. - Спешна среща. Кажи им да са тук до два часа, без изключения.
Толкова голям проект като заблудата, която Катерина целеше, щеше да има нужда от целия ѝ вътрешен кръг. На повечето от борда на директорите им беше наредено да действат през деня, но беше настъпило времето да събере всички заедно за среща. За да завърти колелата и да бъде сигурна, че всяка част от плана, който все още се дооформяше в главата ѝ, щеше да попадне на правилното място в точното време.
- Добре, госпожице Амато. Ще се погрижа да дойдат.
Катерина натисна с пръст бутона, за да прекрати краткия разговор. Два часа. През това време следващата част от разтърсилата Земята новина щеше да бъде споделена в публичното пространство. Цялата страна щеше да пее песента, която тя пишеше.
А папата щеше да затъне все по-надълбоко в ямата, която му копаеше.
16
20,50 часът.
Рим
Александър започна телефонния разговор професионално, защото не беше сигурен как щеше да реагира инспектор Габриела Фиеро, когато чуе за какво ѝ се обажда. Или въобще когато го чуе. Точно този въпрос винаги висеше над една стара връзка, а Трекио беше достатъчно неопитен в тази сфера, за да не знае какво да прави с останалите в него чувства. Те варираха между срама и позора, имаше и прилична доза разочарование. Най-лесният начин да се справи с тях преди беше да избяга, което всъщност Александър и направи, когато кратката им връзка стигна до своя рязък край. Въпросът беше дали бе сторил това, без да изгори онези пословични мостове зад себе си.
- Инспекторе, обажда се Александър Трекио. - Всичко беше напълно формално. Мъжът млъкна, очакваше реакция, но такава не последва. Отвори отново уста, езикът му беше сравнително по-сух, отколкото беше само преди момент, чувстваше го едва ли не като шкурка. - Надявам се, нямаш нищо против, че ти звъня на мобилния. - Репортерът се подвоуми в края на изречението. Нямаше да се изненада, ако отговорът, който получеше, беше рязък и му обяснеше да се обади в управлението, ако желае да разговаря с полицията.
- Алекс, господи. - Тонът на Габриела съдържаше изненада, но не и гняв. Това беше едно добро начало.
- Надявам се, че няма проблем, че се обаждам.
- Мина доста време - продължи жената и Александър забеляза, че не е отговорила на въпроса му.
- Откакто работихме върху аферата „Сан Себастиано“. Преди две години. - Тогава бяха назначени по един и същ случай - тя да разследва, а той да отразява - и това беше единственото нещо, което ги събра отново от времето на странната вихрушка, каквато беше връзката им преди почти две години.
Трекио не беше виждал Фиеро оттогава.
- Като че ли е било толкова отдавна - каза жената, от тона ѝ не ставаше ясно какво точно има предвид. Все пак не започна да говори за старата им връзка. Последва кратка пауза. - Защо се обаждаш, Алекс?
Зад гласа на Габриела се чуваха улично движение и гълчава. Навярно Александър я хващаше извън службата. Изведнъж се почувства като натрапник, който окупира свободното време на инспекторката. Беше си обещал, че повече няма да прави така. Особено след като тя му каза, с ръка нежно поставена върху неговата, че никога няма да се върнат към онова, което някога имаха.