Рабер наблюдаваше видеата, на които странникът вървеше по главния кораб към олтара. Непознатият достигна до момента, който изуми полковника най-много - и това съвсем не беше изцеряването на светия отец.
Наблюдаваше в мълчание как мъжът доближи пръстена от стражи. Наблюдаваше как те го погледнаха в очите, наблюдаваше и как всички паднаха на колене почти в перфектен синхрон, с наведени вратове и благоговеещи лица.
Рабер не можеше да обясни поведението на хората си. Нямаше начин всички те да се бяха отрекли от дълга си. Всички хора можеха да бъдат подкупени, нямаше спор, но неговите бяха най-лоялните в целия свят, проучени и избрани лично от него. Със сигурност нямаше как да бъдат корумпирани вкупом. Не биха се продали и не биха позволили с поведението си да застрашат безопасността на папата.
Полковникът беше напълно убеден в това не заради наивно надценяване на верността на хората си, а заради действията на един-единствен мъж, който се намираше в обръча от стражи. На екрана си виждаше човек, за когото знаеше, че не се е продал и не му е било повлияно по какъвто и да било начин да се държи така.
Там, само на метри от светия отец, стоеше непоклатимата фигура на самия комендант Рабер, коленичил на мраморния под.
През целия си живот Кристоф беше предан на вярата си. Беше попаднал в Гвардията от най-ранна младост, тренираше всеки божи ден. Получи разрешение от родителите си и се записа в нея в деня, в който възрастта му позволи да го стори, и оттогава, през всичките тези години служи на каузата си с най-дълбока отдаденост. Един перфектен брак на чест, дълг и вяра. Нещо, за което беше готов да жертва всяка фибра от себе си. Рабер не беше човек на напудрена набожност и емоционалност - тези елементи от Църквата не бяха за него. Той беше мъж с непоколебима лоялност и любов към дълга, качества, които му служеха много, много години.
Но за всичкото това време, прекарано в безусловна преданост, нищо подобно не се беше случвало.
Мъжът натисна клавиш на своя компютър, за да спре на пауза изображението - момента, в който вдигна глава: в погледа му се четеше благоговеене. Рабер имаше чувството, че се взира в лицето на друг човек. Това изражение, този поглед. Беше омаян, благоговеен, запленен. Това не бяха негови черти. Това... страхопочитание. Откъде се беше появило?
И къде се беше крило през целия му живот?
Рабер нямаше никакво обяснение нито за собственото си държание, нито за това на своите хора. Спомняше си как в този момент не мислеше, не съзнаваше какво прави - просто беше почувствал нуждата да падне на колене. Беше коленичил по своя воля. Не се беше повлиял от подчинените си; даже не помнеше да е забелязал някого от тях. Въпреки това всички бяха действали по един и същ начин, заедно.
Рабер отчаяно се нуждаеше да разбере какво беше причинило това. Ватиканът беше изолиран. Градът навън трескаво разнищваше събитието с такъв хъс, който изненадваше дори и него. И все пак Кристоф нямаше абсолютно никаква идея какво се беше случило. Какво още се случваше, напомни си той. Странникът е все още тук, зад тези стени. Папата го беше поканил в резиденцията си и оттогава двамата не бяха излизали.
А аз не знам кой е този човек, който стои при светия отец.
Рабер се почеса по наболата като шкурка брада и превключи на друга камера, която гледаше над тълпата правоверни, които се бяха събрали за свещената литургия, но вместо това наблюдаваха в транс странните събития, които се случваха в базиликата. Камера девет автоматично се беше преместила от ляво надясно, като по този начин обхващаше над десет метра площ от пода на южната част на главния кораб в близост до входа на гробницата на Свети Петър.
И тогава Рабер спря да диша. Той превъртя напред, стовари ръка върху клавиатурата и спря на пауза изображението. То беше размазано, затова той френетично занатиска клавишите на клавиатурата, кадър по кадър, за да се върне до момента, който търсеше.