Желанието да се наведе и да удари с юмрук челюстта на старшия си офицер беше повече от неудържимо. Вместо това Габриела си пое дълбоко въздух и стисна здраво лилавата пластмасова броеница, която винаги държеше в левия си джоб. Тя ѝ беше подарък от баба ѝ, направен преди повече години, отколкото тя можеше да си спомни: едно „малко нищо“, закупено от разпродажба, но изключително ценно за Фиеро. Присъствието на броеницата в джоба ѝ обикновено я успокояваше.
В този случай инспекторката се зачуди дали е достатъчно здрава, за да удари шефа си с нея.
- Александър Трекио се свърза с мен - най-накрая каза тя. - Просто искаше да се увери, че връзката между работата му и убийството ще бъде проверена.
- А аз му обясних, че винаги проучваме всяка една следа.
- Значи, разследвате и второто изчезване? Другият професор, който Трекио е следил онлайн?
За момент Д’Антонио изглеждаше изненадан, като че ли съществуването на втори професор беше нещо ново за него. Но раздразнението му бързо надви всякакви въпроси, които изникнаха в ума му.
- Не съм вчерашен, инспектор Фиеро. - Мъжът се наведе напред и стресна Габриела. - Няма нищо особено в този случай. Ако Александър Трекио беше водещ репортер, а нашата жертва имаше намерение да му разкрие подробности около дейността на мафията или някой терористичен план, може би причината за убийството ѝ щеше да е била да я накарат да млъкне. Крослър е университетски професор от най-ниско ниво, който е искал да говори с незначителен журналист дали някакъв селяк с дънки, който е влязъл в църквата тази сутрин, реално е ангел, или не. Мамка му, Фиеро, на кой би му пукало за това, че чак да убие човек?
Габриела не беше готова да остави заместник-комисаря на мира. Самодоволното отричане на Д’Антонио я настървяваше още повече.
- Няма как да сте толкова сигурен. Не и толкова рано.
Думите ѝ прозвучаха като гневно обвинение. Въобще не се беше вързала на подозренията на Александър Трекио, преди да проведе този разговор - беше се съгласила да погледне случая по-скоро за да го разкара от телефона, отколкото от вяра в теорията му. Но изведнъж интересът ѝ се беше пробудил, може би поради факта, че Д’ Антонио третираше случая с очевидно презрение и непрофесионализъм. А и защото беше пълен задник.
- Оплачете се на „Вътрешни афери“, ако искате - отвърна пренебрежително мъжът, докато размахваше тлъстия си палец срещу нея. - Тук аз сам вземам решенията си и със сигурност не се съобразявам с вас, когато то правя.
- Трябва да обърнем повече внимание на тази следа - настоя Габриела. - Мога да ви помогна.
Ако не друго, поне можеше да се включи в разследването.
- Ще стоите далеч от случая. - Изведнъж Д’Антонио се наведе напред в стола и опря длани в бюрото. - Не сте назначена да работите по него, нито сега, нито когато и да било в бъдещето. Това ясно ли ви е?
Фиеро кимна, защото знаеше, че ако заговори, ще разкрие лъжата в отговора си. В този момент тя взе своето решение. Щеше да се заеме със случая, независимо от заповедите на командващия ѝ офицер.
Д’Антонио вдигна пръст и го насочи в лицето на инспекторката. Когато заговори, думите му бяха изненадващо тихи и студени.
- Имам намерение да ви предупредя само веднъж, инспектор Фиеро. Стойте далеч от този случай.
21,41 часът.
Апартаментът на Александър
Александър все още се намираше в кухнята си, в едната си ръка държеше полуизпитата бира, а пред него, върху жълтата повърхност на пластмасовата му маса стоеше изпъчената форма на отворения му лаптоп. Нямаше намерение да се задълбочава в проучването си до толкова късно през нощта, но нещо в нещата, които откри, беше привлякло вниманието му и не искаше да го остави на мира. Кухнята беше изпълнена от лека мъгла, която се образуваше от непрестанния дим от цигарите, които пушеше вече часове наред. Спря само за един момент - когато пакетът свърши.
Звънецът позвъни и той се изненада. Живееше в този апартамент от четири години, но беше чувал звука само два пъти, най-много три. Почти беше забравил, че има такъв.
Александър запристъпва тежко към дневната, до дъбовата врата, която водеше до главния коридор на третия етаж на жилищната сграда. Отвори я и се изненада да види неочакваната си посетителка - инспектор Габриела Фиеро. Дългата до раменете ѝ коса, която имаше същия цвят на слама, който помнеше добре, беше леко разчорлена от вятъра навън, а челюстта ѝ - нежна и е гладки очертания - беше изкривена.
- Господин Трекио, извинявам се, че ви безпокоя у дома. - Върху лицето ѝ беше изписано смущение, но то почти не се забелязваше от напрежението, което блестеше в лешниковите ѝ очи.