Габриела определено не можеше да бъде обвинена, че го е откъснала от духовенството. Трекио беше тръгнал по този страничен път много преди да я срещне. Загубата на вярата му беше нещо съкровено, лично - нещо, което той беше споделил единствено с вуйчо си, чието призвание като кардинал на Църквата никога не попречи на близостта с племенника му. Александър се отклоняваше, защото биваше премазан от тежестта на корупцията, с която се сблъскваше в институцията, която беше научен да обича. В края на краищата не се оказа толкова силен, че да се пребори с тази мъка.
Но дори Габриела да не беше причината да се откъсне от Църквата, имаше нещо в нея, което го плени още от първата им среща. Тя беше красива, с тази нейна сламено-златиста коса, която се спускаше по раменете ѝ. С очи, които като че ли винаги излъчваха топлина. Но онова, което наистина го трогна, се намираше доста по-надълбоко. За разлика от много други хора, които познаваше, Габриела беше грижовна. Вярваща. Вдъхваше доверие и стабилност още преди да е отворила устата си.
Александър беше запленен от нея. Той несръчно се опитваше да удължи срещите им колкото се можеше повече и изразяваше интереса си към нея с грацията и такта на непохватен тийнейджър. Тогава дойде онзи първи телефонен разговор, който не беше свързан с работата, и следващият, и следващият. Започнаха да прекарват повече време заедно и да се сближават. Отидоха на кафе, на ресторант, на разходки в парка или пикници извън града.
И един ден се озоваха в апартамента на Александър. Габриела беше толкова красива в нейната небесносиня рокля от коприна, която полепваше по формите ѝ, косата ѝ беше завързана, а вратът ѝ жаднееше за целувки. Трекио беше сготвил паста, единственото ястие, което знаеше как се прави. Поднесе я заедно с бутилка от най-доброто кианти, което можеше да си позволи. За първи път и той се беше облякъл в дрехи, различни от расото и якичката.
На сутринта се събуди до нея на тясното си единично легло. Бяха се спрели. Или по-правилно беше да се каже, че Габриела ги възпря. Александър нямаше представа докъде щеше да стигне, ако тя не беше попречила на това негово ново и поразително желание. Прекараха нощта в прегръдките един на друг, докато не се унесоха в блаженството на съня. Но Трекио беше взел своето решение. Животът му като свещеник беше приключил. Уведоми вуйчо си на следващия ден. Якичката, която махна заради тази вечеря, никога повече не се върна на мястото си.
Връзката им продължи два месеца, макар да не се доближи до никоя нормална такава. Решението му, че напуска духовенството, не беше изненада за Габриела, но то не беше достатъчно, за да премахне бариерата, издигната от миналото му. Романсът им не достигна по-надалеч от онази нощ, в която имаха някакъв, колкото и минимален да беше, физически контакт. Александър не отричаше, че изпитва нещо истинско и реално към Габриела, но постепенно започна да се опасява, че действията му са просто отклик. Реакция от края на един живот, който беше приключил поради други причини. Не можеше да продължи напред с нея. Така че прекрати връзката им, внезапно и драматично. Отговорът на Габриела беше остър, двамата си размениха думи, за които Александър съжаляваше през всичките тези четири години. Той я обвини, че тя е неговата Ева, повела го към изкушението - по това време жената вече беше почервеняла от гняв и напусна демонстративно стаята. Коментарът му беше глупав, но тогава Трекио беше толкова неспособен да приключи една връзка, колкото способен беше да я започне.
Следващата им среща от онзи следобед беше преди две години, когато работата им ги отведе на същото място, по същата причина, по същото време. Случаят в Сан Себастиано беше драматичен и за двама им. Габриела беше в началото на така желаната от нея кариера в редиците на полицията. Александър отново се беше сблъскал с корупцията в светите храмове, но този път можеше да пише за нея и по този начин да постигне успех, който да му осигури място във вестника за следващите няколко години. Напрежението от тази среща не позволяваше на раните им да зараснат. Габриела го дръпна настрана в последния ден, през който разговаряха, и си изля душата.
- Познавам те, Алекс - каза тя тогава. - Прекалено добре. Все още го виждам в очите ти.
Нямаше нужда да я пита какво точно вижда, но все пак го стори.
- Незадоволеност. Същата, която имаше, когато бяхме заедно. - Тя се пресегна и докосна китката му. - Тогава не знаеше в какво се превръщаш. Кой беше. Затова не се получи между нас. Няма да се получи и сега.
Това беше всичко. Тя му се усмихна любезно, дори нежно. Изглежда, му беше простила, макар все още да беше наранена. Тогава просто си отиде.