Выбрать главу

Сега обаче изглеждаше обезпокоена. Вдигна глава и пресуши повече от половината си бира на един път, пресегна се и остави бутилката на малката реплика на антична маса, разположена между двама им.

-      Искам да ми кажеш всичко за Маркъс Крослър, Алекс. Всичко.

-      Вече ти разказах онова, което знам - отвърна честно мъжът.

-      Което е почти нищо.

-      Самият аз не знам почти нищо. Не съм го срещал никога преди тази вечер, ако въобще мога да кажа, че това беше среща. - Трекио се поколеба, побиха го тръпки при спомена. - Всичко, което знам за него, го научих от интернет - от биографията му на сайта на университет „Сапиенца“, от коментарите му в социалните мрежи и няколкото онлайн статии тук и там, в които го споменаваха.

-      Никога не сте разговаряли?

-      Само веднъж, този следобед, за да си уредим срещата.

-      Каза ли на някого за това обаждане?

-      Не, но той го направи. От туитър акаунта си. Не споменава, че съм аз, но обяви, че си е уредил среща с някого от пресата.

Габриела поклати глава, очевидно не беше доволна от оскъдната информация, която получи.

-      Това ли е всичко, Алекс? Не можеш ли да се сетиш за нещо друго?

-      Ако можех, щях да ти го кажа.

-      В такъв случай ми разкажи всичко, което знаеш за другия мъж, който спомена - Салваторе Този.

Александър въздъхна.

-      За него знам дори и по-малко. Първата ми среща с името му беше този следобед, онлайн, когато забелязах комуникацията му с Крослър. В профила му пише „Професор, Папски григориански университет“. Това е всичко, което знам.

-      Та ти си репортер. Не се ли обади тук-там?

-      По времето, когато Този изникна, беше станало вечер. Обадих се в университета и помолих да ме свържат с офиса му, но се включи гласова поща.

-      Остави ли съобщение?

Трекио поклати глава. Фиеро не продължи по темата.

Беше ред на Александър да я притисне за информация.

-      Какво откри в управлението? Нещо те е накарало да дойдеш тук. Можеше да ми зададеш тези въпроси и по телефона. Като се замисля, вече го направи.

Точно така, Александър, бъди саркастичен. Това е правилният начин, подигра се сам наум.

Габриела се пресегна, взе си бирата и я пресуши.

- Разгледах случая, Алекс, точно както ти обещах. Затова съм тук. - Погледът ѝ се срещна с неговия и се задържа няколко секунди повече от нормално, преди да се стрелне около стаята. - Отидох право при шефа ми, заместник-комисар Д’Антонио. Същият, с когото си разговарял. Казах му всичко, което научих от теб: връзката с твоята статия, онлайн изчезването на другия източник по-рано през деня.

Александър си припомни как се държа Д’Антонио с него на местопрестъплението.

-      Надявам се шефът ти да те е послушал. Не мога да кажа, че този човек ми направи добро впечатление.

Габриела завъртя очи.

-      На теб и на целия свят.

За частица от секундата Фиеро се усмихна. Общата им неприязън към началника ѝ ги свърза отново за миг.

-      Какво каза той? - попита Трекио.

Лицето на инспекторката почервеня. Усмивката ѝ се изпари и тя погледна гневно към него.

-      Каза ми да не се паля толкова от истории, разказани ми от бившия ми любовник.

-      Габриела, миналото ни...

-      Недей - прекъсна го тя и вдигна ръка във въздуха, - миналото не е важно. Ако Д’Антонио просто се бъркаше в личния ми живот, това нямаше да е проблем. Но държанието му... Става въпрос за нещо друго.

Александър се заслуша внимателно в тази нова за него информация.

-      Даде ми да разбера - продължи Фиеро, - че тези следи не са следи и че ще е професионално самоубийство от моя страна, ако продължавам да се ровя в тях.

-      Съжалявам, че те въвлякох в това. - Трекио се наведе леко напред във фотьойла си. - Не трябваше да ти се обаждам.

Искаше му се да се пресегне през масичката за кафе и да постави ръката си върху нейната. Но знаеше, че не бива.

-      Копелето едва не ме заплаши - изсъска Габриела, очите ѝ пламтяха от гняв. Изведнъж осъзна обидната дума, която е изрекла пред друг човек, и се засрами, прекръсти се и въпреки този жест на благочестие, продължи да се чувства неловко. Александър знаеше, че това е навик, който тя е придобила в своето детство: всеки път когато някоя ругатня излезеше от устата ѝ, дясната ѝ ръка веднага започваше да се кръсти. Бързо пречистване за неуместното изказване. Трекио винаги беше смятал този ѝ навик за сладък, както и вярата ѝ, че това физическо действие би повлияло на лошия ѝ език.