Обърна се към Габриела. За един кратък момент се изкуши да се направи на мъжага и да покаже, че не се страхува, но този момент бързо отмина в полза на истинските му чувства.
- Имам лошо предчувствие относно това - отсечено каза Александър.
Фиеро вече се изправяше на крака.
- Неочакваните посетители не са ли нещо обичайно за теб? - Тонът ѝ беше странен, все едно изпитваше едновременно професионален и личен интерес към отговора.
Трекио извади мобилния си телефон и поклати глава. Не че не искаше да изясни въпроса с нея, но ситуацията беше необичайна. Дори нечувана. Като се изключеше посещението на Габриела тази нощ, цоследният посетител, който имаше, беше... Габриела - преди четири години.
Александър отново погледна телефона си. Екранът му показваше, че има едно пропуснато обаждане от някого, чийто номер не беше видим. Напрежението в раменете на мъжа стана още по-осезаемо. Неговият телефон и този на Габриела, по едно и също време...
- Нека позная - започна той и погледна към жената. - Обаждането, което получи, е от непознат номер, нали? - Трекио показа дисплея на Фиеро, за да може да го прочете. Тя кимна. - Две повиквания, до двама ни, по едно и също време. - Александър тръгна инстинктивно към кухнята, докато говореше. - Както и стационарният ми и звънецът ми.
- Алекс, какво те при...
- Някой знае, че сме тук, Габриела. - Погледът му попадна на нейния. - Ти и аз, в моя апартамент, точно сега.
- За кого говориш, Алекс? - Инспекторката изглеждаше изненадана от начина му на действие, но нарастващото безпокойство на домакина ѝ започваше да притеснява и нея.
- Не знам кой - отговори той и поклати глава. Вече се намираше до масата, затвори лаптопа и го сложи под мишницата си. След което, като се замисли, реши, че така няма да е особено удачно, и се насочи към спалнята, където държеше раница в килера. - Но след онова, което видях този следобед, нямам намерение да разбера.
Стигна до вратата на другата стая, отвори я и се насочи право към дрешника. Габриела застана зад него, докато той отместваше настрани дрехите си - сини и бежови, както и няколко останали му черни - и отвори едно чекмедже отзад. В него беше натъпкана стара тъмносиня раница.
- Алекс, преиграваш. - Фиеро протегна ръка и го хвана за рамото, докато той вкарваше лаптопа си. Този допир му се стори успокоителен... - Успокой се. Дишай.
Александър се обърна и я погледна. Можеше само да си представи как ли изглежда физиономията му в този момент: беше изморен и отегчен още преди това внезапно стечение на обстоятелствата, лицето му беше изрисувано в мрачните тонове на наболата му брада и сивите кръгове под очите му. И това беше преди. Ако чертите му показваха дори и половината от безпокойството в гърдите му, то тогава изражението му щеше да е грозна картинка. Но не и по-неприятна от обезобразения Крослър, който изникваше пред очите му всеки път когато ги затвореше.
- Габриела, видях някои неща днес... - Усети как собственото му гърло се схвана.
- Разбирам те, но действаш ирационално...
Трекио я прекъсна, думите му пресякоха нейните. В стомаха му имаше възел, който се стягаше все повече с всяка изминала минута, ставаше по-здрав, а той трябваше да обясни на Фиеро как точките от изминалия ден се свързваха и образуваха тази обезпокоителна картина.
- Салваторе Този задаваше въпроси и изчезна - бързо обясни репортерът.
- Знам, Алекс...
Вдигна ръката си и изпъна един пръст. Първо. След миг вдигна и втори пръст.
- Маркъс Крослър казва, че ще говори, и след няколко часа е убит в дома си. - Трети пръст. - Аз задавам въпроси и съм отрязан от разследващия офицер. Твоя шеф. - Още един пръст. - Ти задаваш въпроси и си заплашена от същия мъж. - Пети пръст. - Сега двамата сме тук, а някой използва телефоните ни, за да се увери, че сме заедно.
Очите на Александър се разшириха. Безпокойството му набираше сила от надвисналата заплаха.
Габриела се беше опулила насреща му през цялото време. Изражението ѝ беше започнало да се променя.
- Когато се съберат частите, пъзелът не ми харесва - призна си инспекторката. - Но параноята е често срещано явление, след като човек е станал свидетел на подобна трагедия. Трябва да се успокоиш.
Александър отвори уста, за да ѝ отговори, но преди да успее да го стори, някой заудря с юмрук по вратата на апартамента му.
Навън, пред дървената врата на апартамент 34А, двамата убийци стояха с извадени оръжия. Те бяха „Глок 19“, и двата със заглушители и заредени с патрони с кухи върхове; в раницата на Мазо се намираше „Хеклер и Кох МР7“ с 30-милиметрови муниции, които можеха да минават през бетона също толкова лесно, колкото и през дървото. Ако се наложеше, можеха да накарат апартамента на Александър Трекио и двамата му обитатели да се изпарят. Но Умберто желаеше да вършат работата си по-фино и внимателно, когато това беше възможно.