- Господин Трекио, бихте ли отворили вратата. Искаме да говорим с вас.
Не му се занимаваше с измислянето на фалшиви самоличности и причина да почукат на вратата. Малкото проучване за репортера, което направи в движение, предполагаше, че той е умен мъж, а инспекторката, с която беше вътре - една интелигентна жена, чийто ум отговаряше на красотата ѝ. По това време вече и двамата бяха наясно, че срещата, която им предстои, не беше... каква бе любимата дума на шефката му? Законна.
Молбата на Умберто беше посрещната от тишина. Не че не очакваше подобен отговор, но въпреки това се разочарова.
- Господин Трекио, инспектор Фиеро, трябва да разговаряме с вас, спешно. - Позволи си кратка пауза. - Ние ще говорим с вас.
Минаха десет секунди. Двайсет. Мъжът погледна към часовника си.
Беше прекалено късно. Нямаше причина да отлагат.
Обърна се към Томазо.
- Отвори вратата.
Съмненията на Габриела относно подозренията на Александър се изпариха в мига, в който дойде първото почукване на вратата. Като се движеше по инстинкт, тя бръкна под сакото си, откопча кобура, който беше скрит под него, и извади „Берета 92FS“ - стандартното оръжие за Полиция ди Стато. Секунда по-късно предпазителят беше вдигнат и дулото насочено към входа.
- Алекс, остани в спалнята - заповяда тихо тя и направи крачка напред. Обучението ѝ си казваше думата, инспекторката се движеше с добре отработени и уверени движения. - Нека аз се оправя с това.
Трекио се изненада, когато видя пистолета. Започна да се отдръпва назад, когато Фиеро му нареди така - все пак беше човек, научен на религиозно смирение, и действието му беше инстинктивно. Но бързо се осъзна, спря и се изправи.
- Няма да се разделяме. Няма да стоя настрана, докато ти сама се оправяш с всичко.
Габриела завъртя глава към него. Точно сега ли трябваше да се правиш на мачо... Но не беше време за спорове.
- Ти си репортер, аз съм полицайка. Ще правиш каквото ти кажа. - Жената обърна погледа си към вратата. - Стой зад мен, не бъди на линията на куршумите. Затвори вратата.
Вместо това Александър се раздвижи, мина покрай Фиеро и застана пред нея. Високата фигура и атлетичната му структура приличаха на стена.
- Слушай, Габриела, не се правя на много праведен. Този мъж не говореше в единствено число. Това означава, че са поне двама навън.
Инспекторката се подразни от това вмъкване, но осъзна, че репортерът е прав.
- Какво предлагаш да направим? Да стоим тук и да се молим, че ще си отидат?
Александър поклати глава.
- Гласувам да се чупим от тук.
- Знаеш ли друг изход от апартамента си, все пак сме на третия етаж?
Трекио посочи към един голям прозорец, който разкриваше града отвъд него.
- В интерес на истината, знам.
Трийсет секунди по-късно прозорецът беше отворен и Александър стоеше на металното аварийно стълбище, опитваше се да свали сгъваемата стълба на платформата към втория етаж. Габриела му предложи да мине през прозореца първи, за да може да го прикрива. Едва когато стълбата изщрака и Трекио стъпи на първото ѝ стъпало, инспекторката седна на перваза и преметна единия си крак към хладния въздух навън.
Докато излизаше, вратата на апартамента избухна във фонтани от дървени стърготини и прах.
21
22,28 часът
Вратата пред тях като че ли се разцепи на парчета, след което Мазо задържа пръста си на спусъка и оръжието, което изстрелваше 950 патрона в минута, бързо превърна парчетата в трески, а треските в прах. Вратата се разпадна, a МР7 надделя над всички останали звуци.
Всичко това се случи за три секунди. Когато Умберто направи знак на своя партньор да прекрати стрелбата, от преградата не беше останало нищо.
За стотна от секундата двамата братя вече се движеха. Оръжията им бяха вдигнати на нивото на очите им, докато си проправяха път в апартамента, който беше погълнат от мъгла и прах от разрушението. Заглушителите на върха на пистолетите им изглеждаха напълно ненужни сега и те ги развиха набързо. Когато плановете се променят в движение, приеми промяната. Така или иначе, оръжията бяха по-точни без тях.