В апартамента беше пълен хаос. Трески от вратата все още летяха във въздуха, а куршумите бяха разкъсали синьото канапе и близките столове, чиито дамаски и синтетичен пух плуваха из стаята във френетичен облак.
Умберто беше напълно съсредоточен в работата си. Направи знак на Мазо, че ще поеме дясната част от помещението, а за него оставя лявата. Нито за миг ръцете му не трепнаха, оръжието продължаваше да е на нивото на очите му. В момента, в който нещо, каквото и да е, изникнеше пред погледа му, то щеше да се срещне с куршумите му.
Това нещо се появи след по-малко от секунда.
В далечната част на стаята, отвъд мъглата, Умберто забеляза движение. Фигурата беше висока, почти метър и осемдесет - принадлежеше на човек. Той се спусна към нея и в същия момент и другият мъж се спусна към него.
Кожата му настръхна. Ловът явно беше двустранен. Трябваше да признае на Александър Трекио, че не се страхуваше да отвърне на удара, не се страхуваше да се изправи пред нападателите си. Но Умберто беше прекалено добре трениран и много бърз.
Стисна спусъка отново с пръст, гладката повърхност на метала под него издаде добре познатия звук. Оръжието стреля. Преди пламъкът, излязъл от дулото, да загасне, стреля повторно. Изстрелите проехтяха в помещението, звукът се удряше в стените и се връщаше с пълна сила.
Умберто инстинктивно се прикри, когато пръстът му пусна спусъка, за един момент се беше превърнал в движеща мишена, в случай че другият мъж съумееше да отвърне. Така и не го стори. Онзи просто експлодира пред очите на Умберто.
Експлодира.
Всичко беше толкова сюрреалистично, че му отне известно време, докато го осмисли. Човекът, който беше насочил оръжието си в него през мъглата от прах и летящи останки, се пръсна на хиляди парчета, в съпровод от счупване на стъкло.
- Мамка му! - изрева Умберто секунда по-късно, осъзнавайки какво се беше случило току-що. В другата част на дневната от голямото огледало по пода падаха отчупени парчета. Мъжът умело беше убил собственото си отражение.
- Шефе, виж тук! - Гласът на Мазо наруши самообвинението му. По-малкият наричаше брат си „шефе“, откакто започнаха да работят заедно, навик, който Томазо така и не успя да изкорени и за който Умберто нямаше нищо против. Той погледна през стаята към по-младия мъж.
Мазо сочеше наляво. Навън от стаята, на няколко крачки по малкия коридор, вратата на спалнята зееше отворена. На стената ѝ имаше прозорец, отворен към нощния въздух на града отвъд него.
* * *
Александър никога не се беше спускал по аварийно стълбище в живота си и докато вземаше последните няколко стъпала до долу, през ума му премина изключително неуместната мисъл, че в истинския живот това е доста по-трудно, отколкото беше по филмите. Там хората, които се опитваха да се измъкнат, преодоляваха това препятствие толкова бързо, все едно бягаха по обикновени стълби. В реалния живот аварийното стълбище представляваше последователност от особено стръмни стълби, захванати една за друга с изключително здрави метални рамки, които бяха толкова тесни, че беше много трудно човек да се катери или слиза по тях. Имаха да преодолеят само три етажа, но на Александър му се стори, че стъпи на твърда земя едва след няколко минути.
Габриела се намираше над него и той протегна ръце, за да ѝ помогне с последните стъпала - акт на перчене, който само след миг му се стори комичен, когато жената бръкна под сакото си и извади отново пистолета си. Тя не е жена, която се нуждае от помощ, за да слезе от стълбата. Също така забеляза обаче, че Фиеро не отказа да се възползва от ръката му.
- Размърдай се - нареди му инспекторката. Тя тръгна към ъгъла на сградата от червени тухли, обърна се към аварийното стълбище и насочи оръжието си натам.
Александър също погледна в тази посока. От неговия прозорец на третия етаж надникна една глава.
Репортерът застина, когато забеляза, че очите на мъжа бяха насочени към тях. Студенината не можеше да опише пълната липса на емоция в тях, безстрастието на човека беше много по-ужасяващо от всякакво изражение на гняв или омраза, които можеха да съществуват. На мига Трекио осъзна, че това е индивид, който би отнел живота му без никакво съжаление или угризение.
Секунда по-късно през прозореца се появи оръжие.
- Бягай, сега! - провикна се Габриела. Гласът ѝ накара Александър да се раздвижи. Той насили краката си да заработят, но преди това се обърна, за да се увери, че спътницата му прави същото.