- Същите тези идиоти и клюкари са изключително активни през последните два часа, а и шумотевицата се разпространява доста бързо. - Латерца го изгледа състрадателно. - Някои от тях разполагат с видеозаписи. Сигурен съм, че дори ти можеш да напишеш статия от това.
9,31 часът.
Ватиканът
- Запечатай вратите. Направи го сега.
Гласът на държавния секретар[7] кардинал Донато Витери беше плътен и благозвучен. Той заемаше този пост - най-високия във Ватикана след самия понтифик - вече двайсет и три години, а през това време се бяха сменили трима различни папи. Високият широкоплещест мъж не беше известен нито със своето дружелюбие, нито със своята многословност: той беше от типа възрастни духовници, които всеки, който познаваше добре Ватикана, считаше за хора от старата школа и който тълпите почти никога не виждаха. Витери беше човек, чиято духовност се помещаваше някъде вътре в него, никога не излизаше на повърхността и не се проявяваше в открита набожност или явна почит - прелатът се чувстваше на мястото си по-скоро зад бюрото, отколкото зад олтара, той се молеше със същия тон в гласа си, с който провеждаше срещите си или съблюдаваше политическите дела. Неговата любов към Църквата, както често обичаше да казва той, се изразяваше в непоколебимата му и неуморна бдителност над всички дейности, които се осъществяваха в нея. Той не даваше проповеди, а заповеди и когато говореше, очакваше другите да му се подчиняват.
- Кои врати? - попита Кристоф Рабер, комендантът на Швейцарската гвардия, който стоеше до него, все още облечен в своите пъстроцветни церемониални одежди, които носеше на литургията, завършила само преди няколко минути. Мъжът заемаше поста oberst, полковник, най-високия и единствен военен чин в рамките на папството. Рабер беше грамаден офицер със здрави мускули над тежък кокал, които дори широките му дрехи не можеха да прикрият. В йерархията на Ватикана само папата и кардинал Витери имаха властта да му нареждат.
- Всичките - довърши заповедта си кардиналът.
Последва пауза - дълга и странна. Но тогава Рабер си каза наум, че всичко тази сутрин беше странно. Необяснимо. Въпреки дългите си години опит, комендантът все още не се беше взел в ръце след литургията.
- Всичките? - учуди се той.
Витери повтори заповедта си, гласът му беше непреклонен, подсказваше, че няма да търпи повече въпроси. Изгледа строго Рабер със старите си очи. В този момент те не бяха здравите прозорци към невъзмутимата душа, която всички смятаха, че носи. В кафявите очи на кардинала се четеше тревога, те се бяха разширили толкова много, все едно дадената команда не беше афектирала само върху онзи, който трябваше да я изпълни, но и върху този, който я даде.
Изражението на оберст Рабер издаде изненадата му само за частица от секундата. Мъжът беше прекарал много години в служба, за да ѝ позволи да се разхожда по лицето му за по-дълго. Но вътрешно тя го изгаряше. През всичките му десетилетия на служба подобна заповед не беше издавана никога.
- Цялата базилика?
„Сан Пиетро“ беше огромна сграда. Тя беше построена по стандартите на папа, който нехайно подкрепяше протестантската Реформация[8], като търсеше финансиране чрез индулгенции[9], давани на масите. Строежът беше разгърнат на повече от пет акра земя, което се равняваше на над двайсет хиляди квадратни метра подово пространство и представляваше една от най-големите сгради за поклонение на планетата, където пътеката от централните порти до иконостаса беше около двеста метра под високите, позлатени тавани. Макар в определени моменти някои части от нея да бяха затворени за посещение от туристи и по-нисши духовници, досега не се беше чуло целият комплекс да бъде отрязан от света. „Сан Пиетро“ представляваше сърцето на християнството, седалището на Господа Бога на земята, което се предполагаше, че ще затвори врати само ако настъпеше краят на света.
- Не - отвърна кардинал Витери, - не базиликата.
Рабер влагаше неимоверни усилия, за да издържи стоически на този разговор, но въпреки това усети как чертите на лицето му се изкривиха. Дори легендарната швейцарска невъзмути- мост си имаше своите граници. Щом държавният секретар нямаше предвид „Сан Пиетро“, то тогава можеше да става въпрос само за едно.
- Ваше Преосвещенство, имате предвид...
Рабер млъкна.
- Всяка порта. Всяка улица. Всяка една вратичка - потвърди кардинал Витери.
7
Държавен секретар на Ватикана - длъжност, съпоставима с премиер в една светска държава. - Б. пр.
8
Реформация - започва през XV и достига своята кулминация през XVII век. Представлява обществено-религиозно движение в Западна Европа, което довежда до обособяването на протестантството като отделно направление в християнството. - Б. пр.
9
Индулгенция - от латински: „снизхождение“, преносно „милост“. В римокатолическото учение - пълно или частично освобождаване от църковните наказания и грехове. Индулгенциите се заплащат. — Б. пр.