Предимно се молеше за удушаването на началника си. Понякога наистина успяваше да произнесе някоя и друга молитва.
Днес, ако въобще ѝ се удадеше възможност, щеше да превие гръб и да се съсредоточи върху допълнителната си работа. Налагаше се да се абстрахира от шумните разговори, които долитаха от стаята за почивка и кафе на участъка, която се намираше в близост до офиса ѝ. През последния час се беше надигнала някаква суматоха, която беше превърнала иначе тихите сутрини в истинска лудница. „Нещо се случва във Ватикана“, беше всичко, което Габриела успя да подочуе през тънките стени - но за сметка на това го чу няколко пъти, всеки път изговаряно с нарастваща възбуда. Личният ѝ интерес към църковните теми беше достатъчен, за да я насочи към интернет, трябваше да разбере какво се случва. И точно тогава - проклет да е късметът ѝ - в абсолютно същия момент, в който пръстът ѝ увисна над бутона на захранването, началникът ѝ се появи на прага ѝ. Самият Д’Антонио, в цялата си мръснишка прелест, с купчина документи под мишница. Три нови досиета. Изключително спешни.
- Искам да ми докладваш с някакво становище по случаите след трийсет минути.
Изключително спешно.
И ако това не беше подигравката на седмицата. Нищо, което Д’Антонио даваше на инспектор Фиеро, не беше спешно, нито изключително, нито каквото и да било.
Въпреки всичко той беше неин шеф. Габриела отдръпна пръста си от бутона на компютъра. Екранът му остана черен. Шумотевицата отвън трябваше да почака.
9,40 часът.
Редакцията на вестник „Ла Република“
На първо четене историята изглеждаше пълен боклук за Александър и той веднага заподозря, че редакторът му я използва като начин да го накаже. Що се отнасяше до обществения интерес, се забелязваше миого по-голяма онлайн активност около наскорошната смърт при каране на сърф на Абигайл Дзола - набираща популярност тийнактриса, чиято фенаудитория се беше насочила към интернет, за да изрази скръбта си. Точно такъв материал, колкото и незначителен да беше той, се появяваше редовно на първите страници на изданията в тази страна. Модни икони и звезди от шоубизнеса, па макар и мъртви, постоянно цъфваха по кориците.
Първите отзиви за „шумотевицата“, за която редакторът на Александър спомена, не посочваха нищо повече от някакъв мъж, който прекъснал тазсутрешната папска литургия.
За бога, това въобще не беше за пресата.
Може би нарушенията в нормалните ватикански дела си струваше да бъдат споменати - те бяха като онези безинтересни статии за затварянето на центровете за доставка на „Кока- кола“ в Индия или режимите на тока, от които производителите на сапуни в Мексико страдаха, заради които хората четяха вестници, макар тези неща да нямаха абсолютно никаква връзка с техните животи. Но история от този тип беше безпочвена. Ако слуховете твърдяха, че някакъв мъж е влязъл в църквата чисто гол, припявал е антизападни песнопения или е говорил на странни езици и за предпочитане е носил плакат, на който пише „Майната ѝ на капиталистическата идея“, Александър можеше и да напише някакъв материал.
Постепенно интернет проучването му започна да носи нови резултати. За настъпило мълчание сред правоверните. Слухове за странно поведение от страна на Швейцарската гвардия. Когато Трекио прочете думите „изцерен“ и „папа“ в едно изречение на малкия екран на телефона си, разбра, че ще са необходими по-задълбочени проучвания, та дори и само за да успокои ума си, че наистина няма да излезе нищо от всичко това.
Репортерът включи изненадващо новия си компютър, който се намираше на изключително старомодното му бюро. Старият кафяв телефон в ъгъла му едва беше напуснал ерата на апаратите с шайба, на пепелника имаше избеляло изображение, което отразяваше възкачването на Джулио Андреоти за министър-председател през 1989-а, а най-новата книга в купчината, натрупана на ръба на цялата бъркотия от книжа, беше публикувана десетилетия преди електронните книги въобще да си проправят път в света. За разлика от всичко останало, Аcer Aspire S7 беше лъскав и новичък. Александър предпочиташе неговия голям предшественик със зелен екран и две опции: „текстообработка“ и „изключване“. На това му се викаше стабилна машина. За съжаление, беше принуден да навлезе в ерата на интернет и да си купи лаптоп, когато миникамерите и видеотелефоните започнаха да играят важна роля в създаването на новини. Той, както всеки друг репортер в света, се нуждаеше от компютър, с който да може да бъде в течение на нещата. Даже си взе и „смартфон“ - думата беше толкова нелепа, че не си позволяваше да я споменава в сериозни компании.