Продължи по пътеката и най-накрая се натъкна на стена от нещо бяло и меко. Като че беше някаква мъгла. Тъкмо понечи да навлезе в нея, и някакъв глас го скастри:
— Хей, ти! Внимавай къде ходиш!
Артър се спря и се обърна. Видя висок и много кльощав мъж, облечен в сив гащеризон и зелена вълнена риза, който тикаше контейнер за боклук на колелца.
— Съжалявам — рече Артър. — Не бива ли да ходя там?
— Можеш да ходиш където си щеш — рече му мъжът, — но ако продължиш така, ще паднеш през ръба.
— През ръба ли?
— Точно така, през ръба. И има дълго да падаш, докато стигнеш твърда земя.
Артър се вгледа в мъглата. За миг тя се разкъса и той видя, че ливадата свършва рязко, като отсечена, а отвъд ръба се простира единствено празната синева на небесния безкрай.
Артър отстъпи назад.
— Няма дори парапет!
— На тукашните не им трябва.
— Ти бог ли си?
— Как пък не — отвърна високият. — Аз се грижа за имота.
— Градинарят, значи?
— Може да се каже.
Артър пак се загледа отвъд ръба. Забеляза, че тревата растеше върху солидна, сбита облачна маса.
— Как така тия облаци изглеждат толкова твърди? — попита той.
— Не става от само себе си — обясни мъжът. — Два пъти на седмица ги пръскам с Е-фикс.
— Е-фикс?
— Ефимерен фиксатор. Веществото, което превръща нетрайното в трайно, или поне дотолкова трайно, доколкото те е еня. Ти нов бог ли си?
— Не — унило отвърна Артър. — Аз съм смъртен и ще си ходя.
Той тъжно пое обратно към старческия дом. Беше готов да се възползва от предложението на сестра Хълга да го върне у дома по телефона. Всичко това му бе подействало изключително потискащо — тия разговори с боговете. Беше истински удар за човек като него, който, що се отнася до божествата, си падаше малко идеалист. Имаше и други богове по ливадата, но Артър силно подозираше, че надали ще получи по-благосклонен отговор.
Стигна верандата, мина покрай бога с физиономия на римски император, който дори не го погледна, и влезе в балната зала.
Беше готов да вдигне ръце, да се върне и да се изправи срещу ченгетата, ФБР, съда, съдията, началника на Райфордския затвор, другите затворници и скалните грамади, когато чу нещо, което страшно му заприлича на глас:
— Пссст.
Огледа се. Нямаше никой. И тъкмо понечи да продължи печално към приемната, отново чу гласа. Този път ясно и отчетливо:
— Пссст.
Артър се извърна бавно. Пак никой.
— Повика ли ме някой?
— Да — отвърна му глас. — Аз.
— Кой си ти?
— Лийфи ме наричат. Божество — това е моя занаят.
— Защо не те виждам? Да не си невидим?
— Я не се прави на хахо — скастри го гласът. — Изпращам ти гласа си.
— О. И откъде го изпращаш?
— Завиваш наляво, минаваш през вратата, продължаваш до края на коридора и после вдясно.
Артър го послуша и стигна до стълбище, което водеше нагоре.
— Ами сега?
— Качвай се по стълбите.
— Може ли?
— Ей, аз съм бог и ти казвам да се качиш. Какво повече искаш?
Артър се качи по стълбите, пое по късо коридорче и стигна до една врата. На вратата имаше табела: «ВНИМАНИЕ! НЕ ОТИВАЙТЕ ПО-НАТАТЪК! ОТДЕЛЕНИЕ-0 ЗА БИПОЛЯРНИ СЛУЧАИ. ПОТЕНЦИАЛНО ОПАСНИ ОБИТАТЕЛИ».
Артър се спря.
— Тука пише, че не бива да продължавам.
— Аз пък ти казвам да не му обръщаш внимание и да влезеш.
— Пише, че било опасно.
— Виж какво, приятелче — гласът вече говореше много сприхаво, — и ставането сутрин също е опасно. Ти смъртен в отчаяно положение ли си, или не си?
— Ами да, всъщност съм.
— Влизай тогава. Това е последният ти пристан, малкия. Но, разбира се, от тебе си зависи.
Артър се поколеба, сети се за скалните грамади, скръцна със зъби и отвори вратата.
Тя водеше към дълъг коридор.
— Аз съм най в края. Последната врата отляво — обади се гласът.
Артър се запъти нататък — бавно, но все пак се движеше.
6
На външен вид Лийфи беше застаряващо момче, или младеещ мъж. Дребен и мускулест, той имаше жълтеникавокафява коса с лек оттенък на ръждиво. Беше облечен в костюм от листа, най-вече зелени — лозови листа, както се стори на Артър. Около кръста и раменете му се увиваха лози. Имаше тясно, умно лице, големи блестящи очи и дълга тънка уста, изкривена в усмивка.
Още по-голямо учудване от него обаче предизвикваше стаята. Тя приличаше на пещера сред горист декор и беше много по-голяма, отколкото въобще имаше право да бъде. Сред гористия декор Артър видя поне акър зелена морава, която свършваше с романтична пещера, врязана в земята. От пещерата се надигаха зловонни изпарения. На входа й имаше малка статуйка с олтар отпред. Върху него гниеше одраното, разлагащо се телце на някакво неопределимо животинче, а над телцето кръжаха и бръмчаха мухи.