Астур се приближи до гишето, задумка по него, за да привлече нечие внимание и попита за бележката си. Чиновникът го изгледа леко намусено — този пък какво му досаждаше — но щом забеляза, че Астур е Висш бог, което си личеше по червеникавото сияние на ореола му, си замълча и бързешката донесе на бога търсеното от него.
Астур се оттегли в едно малко кафене до пощата и там, над чаша амброзийно кафе, отвори бележката. Беше от Леция. Трийсет страници дълга.
Дедуктивните бележки имаха склонността край да нямат. Поне тази със сигурност. Астур стигна до съществената част:
Не мисля, че знаеш това, но скоро след като ти замина, се роди брат ти. Казва се Ариман и си пада гадняр. Почна да ми се пуска и аз го отблъснах с възмущение. После се заувърта около кравите. Сигурно са му казали нещичко. Винаги съм ти казвала, че кравите знаят повече, отколкото си мислиш, но ти никога не слушаш какво ти говоря. След като си поприказва с тях, Ариман се запъти нанякъде ухилен и доволен от себе си. За да ти превърне живота в ад, както си мисля. После се върна и изглеждаше доволен до немай-къде. «А сега — каза той — с тебе имаме да довършваме една работа». Веднага разбрах за какво говори. Аз съм една безпомощна богиня и нямаше как да избягам. Остави ми време само колкото да ти драсна тази дедуктивна бележка. Надявам се само да си разбрал за дедуктивните пощенски услуги. Получи се обява по пощата, но тебе те нямаше. Иначе няма да знаеш какво да направиш. И нашата легенда, която чакам с огромно нетърпение, никога няма да бъде сътворена.
Астур заскърца със зъби, но това с нищо не помогна. Имаше нужда да разбере къде Ариман е отвел Леция. За негов късмет дедуктивната бележка имаше и дедуктивен адрес за препращане: Пещерите на Лета.
34
Пещерите на Лета бяха курортен хотел в една от по-новите части на подземния свят. Пред главната хотелска сграда, сред украсената със скулптури площадка се разполагаха няколко застлани с плочки плувни басейна. Водата бликаше в тях от подземни извори.
Днес имаше много гости. Барбароса и воините му бяха там — дали им еднодневна отпуска от тяхната пещера нейде в Тевтонските Алпи. Развличаха се във водите на сън в съня. Скоро трябваше да се върнат в пещерата и да чакат истинското си пробуждане.
Там бяха и седемте ефески спящи мъдреци, които си пийваха коктейли, изтегнати на шезлонгите.
Кракенът, отървал се за малко от вечния си дълг да спи в бездънните дълбини океански пред синьо-черната стена на Атлантида, се плацикаше в един басейн с делфийски девойчета и се радваше на краткия си отдих.
— Много ми е приятно да видя, че всички се забавляват — каза Астур на прикрепения към него гид.
— На всички прочути спящи се полагат кратки почивки от тяхната работа-забрава. Тук ли е онази, която търсиш?
Астур се огледа, но не видя Леция сред тълпата в басейните.
— Тогава нека продължим малко по-нататък — предложи гидът. — Ето това е Басейнът на сънищата, който се пълни от съвсем истински онирически поток. Това е Локвата за газене на Блаженото очакване, където човек не знае спи ли, будува ли, а витае в състояние между двете и понякога се спуска до океанско съзнание, а понякога — в дръзновени сънища.
Този поток носеше всички видения, приписвани на опиума и неговите производни, но без махмурлук и последици. И без привикване, защото сънищата и фантазиите си оставаха свежи завинаги.
— Няма я — каза Астур.
— Значи трябва да е в секцията с истинските извори на Лета. Всички, които пият от водата на Лета, се лишават от памет и сега съществуват във вечно реене. Това е приятно състояние, макар човек да разполага с малка част от предишните си възможности. Тук мъжете оставят опърничавите си жени и обуздават тяхното вироглавство със забрава.
И тъкмо тук той я намери: прекрасната Леция, облегната на стената на един басейн, по шикозни бикини; дългата й коса се спускаше по раменете.
— Здравей — поздрави Астур.
Тя му се усмихна и отново се зачете в модното списание. Личеше си, че не го е познала.
Душата на Астур се изпълни със скръб и той попита служителя:
— Нищо ли не може да се направи?
— Може — отвърна служителят. — Разполагаме със специален препарат за онези, които искат паметта на техните любими да бъде възстановена. Но мнозина не се възползват, защото често намират любимите си за по-чаровни без памет — поради което те не се сещат за какво да им мрънкат поне за известно време.