Астур настоя, че неговият случай не бит такъв. Двамата с Леция били новобрачни и щяло да мине доста време, докато почне да се оплаква от нея. И така, донесоха противоотровата, която пробутаха на Леция под маската на заскрежена ягодова «маргарита», питието, на което нито боговете, нито хората могат да устоят. И само за миг или още по-бързо паметта й се възстанови.
Но скоро стана ясно, че в процеса на възстановяване нещичко се беше объркало.
— Франклин! — възкликна тя. — Къде е Франклин?
— Кой е Франклин? — удиви се Астур.
— Моят съпруг, разбира се, и президент на Съединените щати.
Жестоката истина се разкри. На Леция бяха дали противоотрова, забъркана за някой друг. И сега тя притежаваше нечия чужда памет и беше убедена, че е нейната.
По-нататъшният разпит разкри, че се мисли за смъртна на име Елинор Рузвелт — човек от женски пол, послужила за модел на мнозина други. Постоянно приказваше за някакво събитие, въображаемо може би, наречено Втора световна война.
Астур успя да я накара да тръгне с него едва когато се престори на човек на име Уендъл Уилки, по когото госпожа Рузвелт явно си падаше.
Когато каза на Леция, че трябва отново да я остави сама, тя му каза:
— Всичко е наред, Уендъл.
Беше свикнала с разместванията във висшите служби.
Част пета
35
В царството боговете си провеждаха ежемесечния банкет — В Клостермачър Хол, заемащ централно положение в божествената зона. Банкетът беше само за членове на клуба — допускаха се само богове и се изключваха близки, тролове, духове, призраци, таласъми и други същества, които чат-пат се опитваха да се натресат там.
Бог Локи тъкмо вдигаше наздравица, когато на вратата се почука. Той се падаше най-близо, та я отвори.
На прага стоеше някакъв, когото Локи не познаваше.
— К’во искаш?
— Казвам се Скабър — представи се новодошлият. — Току-що пристигнах.
Локи вдигна рамене.
— Е, и к’во искаш?
— Искам да вляза на банкета — обясни Скабър. — Чух, че бил открит за всички богове.
Локи го огледа. За бог Скабър беше среден на ръст, ни дебел, ни слаб. Имаше източено лице и не изглеждаше твърде зле. Косата му беше къдрава, медночервена и стърчеше на главата му като четка. Това наведе Локи на една идея.
— Ти случайно да не си бог-лисица? От японските или китайските може би, или навярно от айну?
Скабър сви рамене.
— Може. Честно, представа си нямам.
— Но си бог, нали?
— Естествено — и Скабър включи нимба си; бледовиолетовото сияние около главата и раменете му показа, че е безсмъртен, sine qua non за боговете.
Локи се поколеба. Наистина, сегиз-тогиз в Царството на боговете наминаваха неизвестни богове. Не всички божества са прочути. Сред боговете някои бяха по-известни от друга, а трети въобще не бяха известни. Някои като че ли нямаха ни произход, ни семейство и приятели, ни родословно дърво и история, нищо освен тяхната божественост, както излизаше.
— Момент само, да поговоря с останалите — рече му Локи. Върна се вътре и съобщи на другите богове за разговора.
— Пусни го — нареди Хралмар. — Ако е менте, бързо ще разберем. — Другите се съгласиха.
Скабър влезе и си намери място на дългата маса на боговете. Повечето забелязаха, че носи ореола на безсмъртие, но освен него — кажи-речи нищо. Той не се включваше в разговора, май си нямаше тотемно животно, птица или насекомо, не разказваше истории от «доброто старо време», когато боговете са си общували свободно с хората. Когато споменаваха Земята, той като че ли нищичко не знаеше за нея; говореше все така мъгляво и за всичко друго. Боговете нямаше как да не си помислят «Откъде ли пък се взе тоя чукундур?»
Когато стигнаха до десерта и кафето, седящата до новодошлия Атина се опита да го включи в разговора:
— Кажи ни, Скабър, има ли някоя забавна история около твоята поява? Аз например съм родена от челото на баща ми. А ти?
Скабър я погледна объркано.
— Абе не мога да ти кажа. Един ден си отворих очите и хей ме на, лежа си под някакво дърво сам-самичък, напълно развит и оформен и дори облечен в зелено и ръждиво.
Атина пробва пак:
— Когато се роди, намери ли наблизо някакви предмети като например свещени скарабеи, амулети или талисмани?
— Тцъ — отвърна Скабър. — Само мене си. След малко осъзнах, че трябва да има и други богове, та се поогледах и дойдох тука.
Разговорът замря. Не след дълго банкетът приключи, боговете си тръгнаха, а Скабър се запъти нанякъде, като че не знаеше сега пък какво да прави.