С намерение да оправи работата набързо Скабър изтръгна един благороден смърч от гората и замахна с полепналото с камъни коренище към главата на Лийфи.
Ударът беше убиец. Или щеше да бъде, ако не се беше разнесъл предупредителен вик, висок и треперлив, предупредителен вик на божество.
Да му се не види! Лийфи беше домъкнал със себе си някой бог.
Луума — беше дошла заради купона. Седеше на една съседна полянка и поглъщаше цяла крава от Тиламук с все копитата с мисълта, че това е забавен начин да си пийнеш млечице. Случайно вдигна поглед тъкмо в нужния момент и забеляза чудовищно раздутата сянка на Скабър в небето. Ако ряпоглавата богиня не беше надала мигом тревожен вик, мозъкът на Лийфи, доколкото имаше такъв, сега щеше да е пръснат по Каскадите.
Чул вика на Луума, Лийфи се претърколи встрани и дървото се стовари на земята, без да му навреди — успя да помете Моста на боговете и минаващите по него коли, но на самия бог нищичко не стори.
Лийфи се вдигна на крака и търти да бяга. Скабър го следваше по петите. Лийфи стигна чак до подножието на Маунт Джеферсън, където награби един балван колкото двуместен гараж и с един-единствен широк замах го запокити към Скабър. Скабър видя балвана, летящ във въздуха към него като фотомонтаж на експресен влак и отскочи встрани; балванът просвистя над главата му и над цяла Колумбия, вряза се в градчето Уайт Салмън и премаза няколко крайбрежни яхтклуба.
Лийфи му отговори, като се протегна към един буреносен облак горе, сграби енергията, която напипа там и я насочи към ръцете на Скабър, протегнати да се вкопчат в него и мокри от неспирния орегонски дъжд. Мълнията скочи и заискри по страните на Скабър. Изгори го тежко. Скабър се видя натясно.
Положението му се влоши още повече, когато и Луума се включи в битката — изкърти «Тимбърлин лодж» от върха на Маунт Хууд и я метна по Скабър като копие. Скабър приклекна, но един бронзов ветропоказател прониза десния му прасец.
Той изтръгна метателното оръжие, но докато се занимаваше с това, Лийфи награби едни оплели се жици под високо напрежение и го омота в тях.
Скабър се изтръгна, но сега Луума отново го атакува, размахала половинкилометрова релса — беше я откъртила и я използваше като млатило. Тя му натресе му един як удар в слепоочието.
Скабър се зашемети, падна по гръб и се опита да се стегне. Но сега пък Роте, богът на коварните бойни действия, изскочи изневиделица, привлечен от миризмата на битка, метна се на Скабър и заби дългите си остри зъби в рамото му.
Скабър се дръпна назад като обезумял. Роте беше увиснал на него досущ като огромна мида.
Скабър промени формата си от великан в змия-гигант, загърчи се и разтресе кожата си в опит да отхвърли Роте Лийфи закрещя насърчително, метна се на гърба на Скабър и заби току-що сътворените си нокти в кожата му от двете страни на гръбнака.
Скабър писна — звук, който изпотроши прозорците от Портланд, та чак до Салем, и внезапно се превърна в малък прилеп. Лийфи и Роте изгубиха ценно време, докато се оглеждаха за него, преди Луума да загрее и да се оборудва с панорамно микроскопично зрение. И тогава видя Скабър, който се отдалечаваше скоростно, колкото кожените му крилца го държат.
Луума се превърна в мишелов и го погна. Скабър литна обратно към Флорида, единственото познато му място на Земята, с Луума и Лийфи по петите — и тримата оставяха подире си дири от пара с невиждани размери, а шумотевицата от преминаването им гърмеше по диагонал из целите Съединени щати.
Скабър успя да избяга, като се потули в един буреносен облак над окръг Дейд. Но вече беше накрая на силите си. Ранен и кървящ, той се спусна на Земята като пламтяща факла. Докато падаше, допълнителните му телеса, раздути за битката, изгаряха. Загуби броня, оръжия, невероятната си мускулатура. Всичко изгоря в огненото спускане. Ако беше продължил да пада по-дълго, може би щеше да изгори цял-целеничък. Стана така, че пламтящата атмосфера го погълна — и кожа, и плът — и от него остана само безмозъчен скелет, защото мозъкът му изтече с бълбукане от прегрелия череп. Дори и костите му сияеха, нажежени до червено, но не се превърнаха в пепел, защото костите на боговете не ги бива за горене.
По време на продължителното спускане костния му мозък се пенеше, воден от неунищожимата си ДНК, и възстановяваше нерви, мозък, плът, кожа, очни ябълки, нокти. Темпото на новия растеж не успяваше да застигне горенето, но го следваше много, много отблизо, и най-накрая той се стовари на земята с оглушителен трясък и докато лежеше в несвяст, безчувствен, процесът на възстановяването продължи и най-накрая той отново се превърна в човекоподобна фигура, но хърбава, много хърбава, гола като пушка и обезумяла от болка, гняв и огорчение.