Съзнанието му се върна и Скабър вече можеше да вижда и да чува, ала не знаеше нито кой е, нито какво се е случило с него, защото центровете за самовъзстановяване в неговия мозък, самите те новосъздадени, се бяха захванали здравата да подменят и реконструират паметта му. И докато траеше това, той нямаше ни сетива, ни говор и знаеше само, че е пострадал и има нужда от помощ.
Беше нощ. Той лежеше на някаква улица в предградията. И от двете й страни имаше къщи. Уличните лампи хвърляха жълти светлинни отблясъци. Прозорците на някои от къщите светеха. Скабър се завлече с мъка до най-близката къща. Беше ярко осветена. Той издрала на верандата и, залитайки, се прислони към един прозорец. Почука по стъклото с частично възстановените си пръсти и потръпна от болка.
До прозореца се приближи жена — едра лелка на средна възраст по пеньоар на цветя. Хвърли поглед на Скабър и се дръпна с писък назад.
— Фред! Ела бързо! Някакъв извратеняк наднича през прозореца!
Кратко забавяне. Звук от тътрене на стол. Звук на врата на шкаф, която се отваря. Звуци от тършуване. Вратата на шкафа се затръшна. Якичък мъж на средна възраст се втурна във всекидневната. Беше облечен в сини джинси, от които преливаше шкембе, и фланелка на «Делфините». Беше нарамил бейзболна бухалка.
— Де го тоя кучи син?
— На верандата! Фред, внимавай!
Фред блъсна входната врата и излезе навън, готов да нападне с бухалката. Скабър, пльоснал се по корем, мязаше на котешко повръщано. Вдигна умолително ръка.
— Помогнете…
— О, ще ти помогна аз и още как — възкликна Фред и стовари решително бухалката върху главата на Скабър. Главата на Скабър отскочи от верандата на два пъти. И на двата пъти изгуби съзнание. Фред отстъпи назад за нов удар.
— Фред, недей!
— Що пък не, дявол да го вземе?
— Знаеш ги какви са тия престъпници. Може да те осъди. Фред се удържа да не замахне.
— Да бе, точно така правят, гадовете — съгласи се той. — Бягай да викнеш ченгетата. Но тоя ха е мръднал с пръстче, ха такъв съм му фраснал, че ще му се наложи да обжалва в рая.
Стопанката на къщата влезе вътре. Дълбоко в черепа на Скабър ДНК-то се пенеше в нововъзстановения костен мозък и поправяше пострадалия главен мозък. Когато полицията пристигна, той вече се владееше достатъчно, че да се измете оттам, без много да му мисли.
Скабър никога не се бе смятал за дълбок мислител. В този миг беше в състояние на значително изтощение — и как иначе, щом мозъкът му продължаваше да се възстановява и току му пращаше проблясъци на образи със съмнителен характер. И все пак той разбираше, че за да постигне целта си, ще му се наложи да измисли нещо. Но какво? Знаеше, че ще му хрумне след мъничко, само главата да му мине.
41
Скабър напусна Земята и се върна в Царството на боговете, покрит с люти рани. Физическата болка скоро премина, защото боговете оздравяват бързо, и, както вече отбелязахме, дори се възсъздават, когато ги унищожат. Ето защо поражението не причини дълготрайни физически увреждания на Скабър, но душевните му терзания бяха големи. Все още чуваше воя и кикота на Лийфи и останалите, докато го преследваха по Земята.
Споразумението му с Декстър можеше да се смята за невалидно, защото се беше опитал и се беше провалил. Но скоро Скабър откри в себе си нещо, което не желаеше да признае това поражение и бе готово да се посвети на отмъщението.
Поразпита по-маловажните богове, но желаещи да откликнат на предложението му да ги поведе на война срещу Лийфи не се намериха. Повечето богове са мързели и когато не са подтиквани от силни емоции като сладострастие, глад или завист, те са склонни постоянно да се излежават и да живеят естетично. Един-едничък бог или богиня не се намери да тръгне с него.
Това като че беше краят. Но Скабър беше достатъчно дързък и надъхан да отправи молбата си към Висшите богове.
Те му се присмяха и му казаха, че това не им влиза в работата и, честно, няма грам значение дали той или Лийфи ще изядат калая. Висшите Богове и низшите богове не се обичаха особено помежду си.
Скабър се видя натясно, но желанието за мъст гореше ярко в него с неугасим пламък. И така, той предприе безпрецедентна стъпка. Реши да се посъветва с мъдрец. Защото когато боговете се видят натясно, те често се обръщат за съвет към човеците.
Когато човек има проблеми, той се съветва с някой бог. Когато някой бог си има главоболия, той се съветва с човек. Така си е открай време. Всеки приписва на другия мъдрост, която сам не притежава. И — ама че странно място е Вселената — всеки често успява да даде на другия съвет как най-добре да действа.