— Извинявам се за безпокойството — рече Скабър.
Кучето-джудже сви рамене.
— Извинение скойтем на фарашина не прави.
— Моля?!
— Стара извънземна поговорка. Непреводима.
Последваха нови минути на мълчание. После Скабър попита:
— Все пак, какъв език говорят тези извънземни?
Кучето го изгледа сърдито.
— Протоизвънземски, естествено. Че какъв друг?
— Вярно бе, вярно. Може ли да ми кажеш къде да намеря тези извънземни?
— На някоя от извънземните им планети, естествено. Че къде другаде?
— Коя планета?
— Извънземни планети се намират доста лесно — обясни джуджето-куче. — Те се въртят около извънземни звезди. Или не беше ли обикалят? Все не мога да запомня разликата.
— Какви ще са тия звезди?
— Синко, ама ти трябва да си необикновено тъп. Извънземните звезди са много лесни за намиране. Те са тия с извънземните имена.
— Като например?
— Бетелгойзе. По-извънземно от това не можеш намери.
— Можеш ли да ми кажеш още някое?
— Алгол.
— Ами Канопус?
Кучето-джудже го изгледа на кръв.
— Нищо извънземно няма в Канопус. Да ме преметнеш ли се опитваш?
— Не, наистина не знаех. Бетелгойзе и Алгол. Според мен за начало стават.
— Защо ти е да приказваш с извънземните? — зачуди се кучето.
— Имам някои идеи, които си мислех да пробвам върху тях — отвърна уклончиво Скабър.
— Прави каквото искаш. Но не забравяй старата поговорка: когато отиваш при извънземни богове, не си забравяй стриадуса.
— Какво е това стриадус?
— Мисля, че отговорих на достатъчно въпроси — отряза го кучето-джудже. — Това тук не ти е индоктринационен курс по извънземни народи. Ако си си допил питието, направи ми любезната услуга да се разкараш оттука.
— Тръгвам — рече Скабър, допи питието си и остави чашата на каменната масичка за кафе. — Благодаря ти за помощта. Между другото, мене ме знаят като Скабър. Май не разбрах как се казваш.
— Викат ми кучето-джудже — представи се кучето-джудже. — По обратния път недей да стъпваш в Танталовия капан.
— Ще внимавам — обеща Скабър. — Много любезно от твоя страна, че ми го споменаваш.
— Просто не ща да те слушам как врещиш — обясни кучето-джудже.
43
Скабър разпита насам-натам и научи, че Алгол IV има поне една планета, населена с извънземни. Можеше и повече да са, но една със сигурност беше.
Отиде там. Първото нещо, което забеляза, щом пристигна на Алгол IV, бяха дърветата. Бяха ниски и чепати, със сивкавокафява кора. Изобщо нямаха странен вид и това беше добре, защото Скабър не знаеше до каква степен се простира извънземността на тази планета. Зарадва се, като видя, че дърветата си изглеждат като дърветата навсякъде, и, минавайки покрай едно дърво, го потупа. Дървото трепна и издаде кратък оригващ се звук.
Скабър спря, впери тежък поглед в дървото и попита:
— Какво беше това?
— Извинете — отвърна дървото, — но току-що приключих с обяда си.
Скабър се направи на ударен. Може би това място беше малко по-извънземно, отколкото си мислеше. Е, и какво? Дърветата тук не му влизаха в работата. Продължи и се натъкна на тесен калдъръмен път, който водеше през една ливада и се изкачваше по един хълм. Стъпи на него и пое нататък.
Денят беше прекрасен. Слънцето на Алгол IV, наречено Алгол 0, и мъничкия му черен спътник Алгол 0/1, се виждаха и двата на тъмнеещото следобедно небе. Духаше лек ветрец. Във въздуха имаше пурпурни точки, причина за които най-вероятно беше атмосферната дифракция, самата тя дължаща се на претоварването на черния спътник с визуален пурпур.
На наземно ниво той откри запуснат извънземен град, осветен от черни прожектори, монтирани на високи W-образни стълбове. В тяхното сияние той успя да различи сияйните силуети на обитателите. Заприказва се с един на име Джабир.
— Та кажи ми — рече му извънземният на име Джабир, — какво правиш тук на нашата планета?
— Ами живеем в свободна галактика, смятам — отвърна Скабър. — Мога да ходя където си ща, смятам.
— Не съм искал да се заяждам — поясни Джабир, защото проумя, че Скабър е бог, и му стана ясно, че трябва да си пази спасението.
— А какво искаше? — попита Скабър.
— Просто исках да знам дали си дошъл тук заради нещо конкретно.
— Ами че естествено — отвърна Скабър. — Аз съм бог. Когато правя нещо, винаги си имам основание.