Една от най-важните отлики между богове и хора е, че хората са изолирани и могат да разчитат само и единствено на собствените си сили, докато боговете разполагат с резервна система.
Когато един бог се окаже в беда от психологическо естество, той знае точно какво да направи: обажда се във Върховния консултативен съвет за унищожаване на случайни и нежелани елементи. ВКСУСНЕ.
Тъкмо така постъпи и Мелисент, веднага щом разбра, че Купидон я е пробол.
Първо се извини — искаше да се оттегли любезно от купона.
— Виж — каза тя на Артър, — радвам се, че се запознахме. Трябва да си ходя. Хайде, ще се видим пак някой път, а?
— То е ясно — отвърна Артър.
Мелисент се махна оттам. Натисна бутончето с цифрата шест на устройството на китката й, маскирано като гривна. И то веднага я пренесе на Улица Ремонтна, както й викаха.
Улица Ремонтна беше дълга, мръсна улица нейде в Царството на боговете. Не бяха предприемали никакви опити да я разкрасят. Боговете и богините, които идваха тук, си имаха много по-големи дертове от архитектурата и вътрешното обзавеждане. Тук не беше метено отдавна. Канавките бяха пълни с боклуци. Витрините изглеждаха като връхлетени от пясъчна буря. Уличното осветление мъждукаше и хвърляше мътно оранжево сияние, на което всички изглеждаха като призраци. Това място тук се беше посветило на сериозността и му личеше.
Мелисент се упъти направо към главната дирекция на ВКСУСНЕ. Там нямаше дори и витрина. Само име и табела, която сочеше към едно стълбище.
Мелисент изкачи три етажа и стигна до врата. Отвори я и влезе в малка приемна. По малките масички, видели и по-добри времена, бяха разхвърляни списания. В приемната нямаше никой освен една служителка — едра и свирепа на вид лелка с висок кок.
— С какво можем да ви помогнем? — попита служителката. — Бях улучена от стрелата на Купидон — обясни Мелисент.
— Преди колко време?
— Сигурно няма и час. Дойдох тук при първа възможност.
— Скоростта е изключително важна в такива случаи — каза служителката и натисна един бутон на таблото. — Влезте вътре. — Тя въведе Мелисент в стаята зад приемната. Там имаше носилка на колела. Лелката посочи на Мелисент да легне на нея. В друга част на стаята се отвори врата и вътре влезе висок млад бог с подкастрена брадичка, облечен в дълъг бял халат и с рефлектор на челото.
— Улучена от любовна стрела — съобщи му лелката.
Докторът кимна и макар чертите му да останаха невъзмутими, по бръчките, изписали се на челото му, Мелисент се досети, че работата според него е сериозна.
Той извади от джоба си някакъв инструмент, нагласи измервателната скала и уви гъвкавата част около китката на Мелисент.
— Кръвното ли ми мерите? — попита Мелисент.
— Не. Това е тумосифер. Проверява субстратите в твоя ихор и ги премахва. Много се надявам да сме успели навреме.
— Дойдох тук при първа възможност — обясни Мелисент. Докторът сви рамене.
— Вероятно си дошла при първа разумна възможност, което е съвсем друга работа. Вероятно си се извинила на приятелите си или на хората, с които си била там, спряла си се да си провериш грима, може би дори си врътнат един-два телефона.
— Телефони не съм въртяла — отвърна Мелисент. — Веднага дойдох. Но не знаех, че трябва да стигна тук чак толкова бързо.
— Ако и ти беше видяла толкова случаи на отравяния с обич като мен, щеше да дойдеш тук от бързо по-бързо. — Той разви гъвкавата част на тумосифера, погледна скалата, намръщи се. — М-да, отровена си, това е ясно. Но нека бъдем абсолютно сигурни. Кое е първото нещо, което ти идва наум сега, веднага?
— Артър Фен — отвърна Мелисент.
— Това е онзи, към когото е насочена твоята любов?
— Да.
— Не познавам бог с такова име.
— Той е смъртен.
— Проклятие, това наистина е сериозно — рече докторът. — Любовта към смъртен е сериозна работа за една богиня.
— Хей, аз ли не го знам? Можете ли да ми помогнете с нещо?
— Твърде късно е да неутрализираме отровата със страбизмична титурация. Цялата ти система е поразена. Ще се наложи да опитаме субрационално изместване.
Докторът щракна с пръсти. От скритите тонколони се разнесе стара песен от Земята: «Не може туй да е любов, защото тъй ми е добре.» Разрушителната, натрапчива музика заблъска Мелисент, а служителката издуваше звука все по-силно и по-силно. Задната стена на лекарския кабинет избледня и бе заменена от огромна сцена с блещукащи прожектори. На сцената излязоха танцьори и затанцуваха Танца на разума. Строго овладените им стъпки бяха придружени от прожекция на кубистични картини. Мелисент усети как танцът я повлича. Почти неволно краката й започнаха да отбиват ритъма, ръцете й грациозно се издигнаха над главата и тя се понесе във вихъра му.