Докторът стоеше при таблото и натискаше разни копчета. Израз на върховна концентрация покриваше лицето му като боне. Съвсем разсеяно той запали цигара. Тя служеше за подчертаване на действието. Служителката го изгледа възхитено, а после, в отговор на предупредителния му поглед, отново впери в него безизразни очи. Не вървеше да показва дори най-лекия намек тъкмо за онова чувство, от което се опитваха да отърват пациентката.
Музиката се издигна до кулминация. Мелисент се въртеше, приклякваше и се движеше в транс.
Служителката прошепна на доктора:
— Според мен ще стане.
— И според мен — прошепна й докторът в отговор. — Сега, ако само успеем да я измъкнем оттук, без да съживим онова, което се опитахме да изрежем, ще сме се справили наистина добре.
— Ако някой е способен да го направи, то това си ти — въздъхна служителката.
— Я се овладей — скастри я докторът.
Той отново насочи вниманието си към таблото, изведе сръчно музиката и ефектите до разтърсващ климакс, а после — до внезапна, злокобна тишина.
Мелисент спря в крачка, огледа се и озадачено попита:
— Какво правя тук?
Прикривайки триумфалния си плам, служителката й отвърна със стандартния отговор:
— Влезе тук да пазаруваш, мила. Още ли не си привършила? Докторът, манипулирайки с ключовете на таблото, бе превърнал операционната в бутик. Имаше стойки с окачени по тях рокли, витрини с бижута и ценности, рафтове с обувки, отделна секция за бански костюми.
Мелисент тръгна по пътеките, като се оглеждаше насам-натам и се чудеше защо целият персонал на магазина е облечен в бели престилки и носи рефлектори на челото. Погледна въпросително служителката.
— Това е последната мода — обясни дамата и погледна намръщено доктора, който не беше доизкусурил съвсем обстановката. — Фройдистка мода — маниашко, нали?
— Предполагам — отвърна Мелисент разсеяно. — Както и да е, тук май не мога да си харесам нищо.
Тя тръгна към изхода. Докторът и сестрата затаиха дъх. Ако успееше да излезе оттук, без паметта й да се възстанови, имаше голям шанс да се отърве веднъж завинаги от нежеланата любов.
— Е, ще си ходя — рече Мелисент.
И тъкмо понечи да излезе, една от витрините привлече вниманието й. Беше пълна с бижута. Нищо кой знае колко изящно, макар и изработката да беше повече от свястна. Едно бижу й се беше набило на очи — брошка от сребро, с фина сребърна верижка.
— Доста е хубавичка — отбеляза тя, щом взе брошката и я поднесе към светлината.
— Как, по дяволите, е попаднало това нещо там? — прошепна докторът на сестрата.
— Че откъде да знам, по дяволите? — изсъска му в отговор сестрата.
Нещо щракна тихичко — Мелисент беше отворила брошката.
Вътре имаше снимка на мъж с обратна захапка, малки очички с тежки клепачи и неизтребимо съмнителна физиономия.
— О, Артър! — въздъхна тя. — Как можах да забравя!
— Лош късмет — отбеляза докторът. — Мелисент, боя се, че не можем да направим нищо повече.
— Предполагам — отвърна Мелисент с безнадежден глас. — Все пак, благодаря, че се опитахте.
И излезе.
Докторът се обърна към служителката.
— Искам да знам кой е сложил тази брошка там. И кой е сложил снимката в брошката.
— Веднага се залавям да разбера — отвърна служителката. Но отговор така и не намериха. И да бяха го намерили, нямаше да е от никаква полза за Мелисент. Дори и боговете са подвластни на необясними аномалии.
46
И наистина. Скабър беше толкова щастлив, когато се огледа и видя безкрайните редици извънземни, събрали се да го приветстват. В огромното пространство, известно като Забранения площад, се бяха събрали десетки и стотици хиляди и бързо набъбваха до милиони.
Страните на този площад в сърцето на столицата бяха дълги по трийсетина километра. Беше оборудван с високоговорители, монтирани на високи стълбове и затворени в почти неразрушима прозрачна бяла пластмаса, надупчена за проветрение. Един извънземен на име Ксосе му обясни, че тези покрития са предпазвали тонколоните от стихиите през дългите години и още по-дълги векове, докато така са си стърчали неизползвани.
— Неизползвани ли? — учуди се Скабър. — Искаш да кажеш, никога не са били използвани?