За мнозина тези божества не бяха нищо повече от срамни суеверия. Но всичко зависеше от това кой слага етикетите. Що се отнася до божествата, победителят поръчва музиката и казва кое е дълбоко, духовно и истинско. Но кой би могъл да твърди, че победителите са прави и според великия, тайнствен план?
На Артър вече не му бе останало нищо освен молитвата. Но на кого да се моли? Не и на установените богове от стандартните религии, в които никога не беше вярвал и към които не можеше да се принуди да се обърне дори и в това прискърбно положение. Кого ли да призове, ако не божествата, демоните и дяволите, които изучаваше и за които мечтаеше от дете?
В странно замаяно състояние Артър се надигна от стола и се отправи към гаража, превърнат от него в склад и офис — колата си бе зарязал да се пържи навън на слънцето. Мека светлина, изпълнена с прашинки, се процеждаше през прозорчето високо горе на наклонения таван. Тук цареше мисис на древност, уютно чувство за незапомнени времена.
Молитва — това му оставаше. И той щеше да се моли, но на онези демони и божества, които сам си избере.
Артър вдигна един парцал и отвори чекмедже в старото си бащино писалище. Оттам извади малкия каменен амулет, който си беше купил едно лято от една екскурзия из предислямските развалини, организирана от сирийския Департамент на старините. Беше жълто-кафяв камък, изрязан във формата на орел с лъвска глава. Купи си го от една сергия в базара край Алепо. Менте, без съмнение. Но наподобяваше онези, които древните акадци бяха използвали за магическите си ритуали.
Стиснал мъничкия амулет, Артър се отправи към томовете от деветнайсети век, съставени от английския полимат Уилям Дийн Скот. Избра пети том — молитви и заклинания за призоваване на демони, дяволи и тям подобни. После, ей тъй за късмет, извади и книгата, която му беше дал неговият фен, господин Аводар — «Ключът към разговор с боговете».
Като опиянен от силно вино, той събра необходимите за обреда съставки: свещите, изсушената гущерова кожа, чашата прокиснало мляко и златните капки мед. Убоде пръста си с имитация на кама от Шеба и добави към сместа няколко капки кръв. После намери необходимата страница в «Ключа» и, превеждайки с мъка от древноеврейски, занарежда обредните слова. Чувстваше се замаян, зашеметен и от нищичко не му пукаше.
Нищо не се случи.
Вече съвсем луднал, той отново повтори думите, този път с най-добрата си имитация на шумерски акцент. Пак нищо.
Може би западношумерският акцент би свършил по-добра работа? Пробва и него. Нищо.
— Майната му! — възкликна той.
— Какво рече? — обади се глас от нищото.
— Казах «майната му» — повтори Артър.
— Според мен нещо не докарваш съвсем произношението.
— Мъйнътъ му? — пробва се Артър.
— Точно така! Уцели го!
Гръмна гръмотевичка, блесна светкавичка — всичкото това в гаража — а после димна струя се изви и се развихри като миниатюрно синьо торнадо по сивия бетонен под. Торнадото затрепери, смени цвета си на зелено и червено и се втвърди във формата на нещо мъничко и червеничко. На Артър му беше нужно малко време, докато разпознае в него умалено копие на английска телефонна кабина, висока не повече от метър и с мъничко телефонче вътре.
Хиляди въпроси напираха в ума на Артър. Той се блещеше гузно срещу кабината като треснат с мокър парцал и съзнаваше, че ако се замисли логично над ставащото, то положително щеше да се разпръсне като безоснователно видение, каквото несъмнено си и беше. Нямаше време за тъпи въпроси от рода на «леле мале, как пък стана тая?». Плоските, прозаични въпроси пропъждаха и малкото чудеса, които са склонни да ни отпуснат вилнеещите сили. Не, това му се случваше на него и той беше решен да се остави течението да го носи.
В миг на чисто проникновение Артър вдигна телефона и каза в слушалката:
— Ало, кой там?
Отвърна му глас:
— Моля пуснете пет шекела за първите пет минути.
Артър забърника трескаво из джобовете си и измъкна оттам шест монети от по четвърт долар, две десетачета и една камара пенита, и чак тогава се сети, че надали щяха да приемат тия пари като заместители на древната монета, наричана шекел. Но откъде ли можеше да намери шекели? Представи си как отлита за Ню Йорк, влиза по нощите с взлом в Музея по естествена история и отмъква колекцията монети от Средния Изток. Но нямаше нито пари за билет, нито време.
Може би онзи, който отговаряше за това привидение или каквото ще да е там, освен това обменяше и валута? Набута в процепа всичките монети от по четвърт долар и зачака.