— Не, не съм — отвърна Мелисент. — И през ум не ми е минавало.
— «Всекиму своето» е добро правило — рече Минохе. — Но онова, което изживяваш, се е случвало от време на време и трудности винаги е имало. И трудностите винаги са били за сметка на човека.
— Той като че се чувства по-долен от мен — рече Мелисент.
— Така и трябва. Той е само някакъв си човек. Ти си богиня. Мелисент въздъхна.
— Какво ли може да се направи?
— О, начин има. Учудвам се, че сама не си се сетила.
— Кажи ми!
— Слушай ме внимателно, миличка. В това, което ще ти кажа, има известни рискове, но резултатите са почти гарантирани. Мислила ли си да му поднесеш подарък?
— Той трябва мен да обсипва с подаръци!
— Разбира се, мила моя. Но аз имах предвид подарък за него от твърде особен и необичаен вид. Подарък, какъвто само богиня може да дари…
— Артър — рече Мелисент същата вечер, когато останаха сами.
— Да, любов моя?
— Имам подарък за теб.
— Ужасно мило от твоя страна — каза Артър. — Но не биваше.
— Няма ли да ме попиташ какъв е?
— Сигурен съм, че ще ми кажеш, когато решиш, че моментът е подходящ.
Мелисент въздъхна. Това почтително отношение на Артър понякога наистина я дразнеше. Но беше решена да се държи мило.
— Ето го, скъпи мой — тя извади от пазвата си малка кутийка и я поднесе на Артър.
Артър я въртеше ли въртеше в ръце и мънкаше:
— Прекрасно, просто прекрасно…
— Отвори я.
— О! О, тъкмо това смятах да направя, разбира се.
Той отвори кутията. Вътре имаше пръстен. Изглеждаше направен от желязо и беше доста семпъл, макар да беше гравиран с любопитни руни.
— О, просто е прекрасен — рече Артър с толкова тъпоумен тон, че на Мелисент й идваше да го ритне.
— Сложи си го.
— Ами, не съм убеден, че трябва. Безопасно ли е?
— Артър — рече Мелисент, като не успя съвсем да удържи нотката на заплаха в гласа си — не е безопасно да не си го сложиш.
— О, много добре — рече Артър. Той нахлузи пръстена на показалеца си — съвсем по мярка му беше. — А сега?
— Сега според мен ще е добре да полегнеш малко — рече Мелисент.
— Но защо?
— Пръстенът притежава определени… свойства. С тях трябва да се посвикне.
Артър изведнъж пребледня.
— Усетих нещо! — възкликна той.
— Да — рече Мелисент. — Така си и мислех.
— Нещо в стомаха ми.
— Често точно там се усеща първият ефект.
— Първият ефект на какво? Мелисент, какво си сложила в пръстена?
— Нищо лошо, скъпи мой. Иди да си полегнеш. Ще си доволен, обещавам ти.
Артър отиде да полегне. Мелисент се оттегли в своя ъгъл и заразгръща модно списание. Двайсет минути по-късно, когато стигна до последните парижки модели, Артър се надигна от леглото.
— Да? — попита тя, без да вдигне поглед.
— Мелисент, какво направи с мен?
— Какво те кара да мислиш, че съм направила нещо с теб?
— Погледни ме!
Мелисент остави списанието и го огледа от горе на долу. На него му се налагаше да се преоблече, защото беше далеч по-едър отпреди. Беше два метра и отгоре висок и пропорционално широк. Косата му, преди в убито мише кестеняво, сега беше златиста и чуплива. Дори и чертите на лицето му бяха преобразувани. Казано накратко, когато сложи пръстена, той изглеждаше като задръстеняк, а сега — като супержребец.
— Харесва ли ти? — попита Мелисент. — Това е моят малък подарък за тебе.
— Но какво направи?
— Дадох ти външността и способностите на полубог — обясни Мелисент.
— Аз? Полубог?
— Погледни се.
— Външността е едно. Но истинските полубогове притежават свойства, недостъпни за обикновените хора.
— Вземи провери — рече Мелисент. — Ще откриеш, че боравиш превъзходно с оръжие, както и в ръкопашен бой; че притежаваш енциклопедични познания по най-полезните заклинания; и още много повече.
— Много повече? Какво много повече?
— Способностите ти във всички области са нараснали — престорено сдържано рече Мелисент, — ако схващаш какво искам да ти кажа.
— Да не би да искаш да ми кажеш онова, което си мисля, че искаш да ми кажеш?
Тя прочете набързо мислите му — нещо, което обикновено избягваше, защото беше нахално и невъзпитано. Но точно сега й се струваше съвсем уместно.
— Да — рече тя. — Прав си да мислиш, че сега притежаваш ненадминати възможности в най-сладостните неща в живота, както и повишена способност да им се наслаждаваш.
— Уха! — възкликна Артър.
— Да, нали? — откликна Мелисент.