— Това е.
— А после човеците умират — Артър не можеше да пробуди в себе си кой знае какво съчувствие към боговете.
— Да, умират, и то за печално кратко време от божествена гледна точка.
— Сигурно за един бог е страшно трудно да му измират богомолците.
Хълга не схвана сарказма.
— Боговете живеят къде-къде по-дълго от смъртните. И затова, за да свършат нещо, им трябва повече време. Докато нещо се дореди до вниманието на някой бог, и докато той реши да предприеме нещо по въпроса, човекът най-вероятно вече е умрял и си почива в гроба. Много е потискащо за един бог, че се налага да работи в такива съкратени срокове.
— Да се смаеш направо, че все нещичко успяват да свършат за хората.
— Повечето се стараят колкото могат. Но помни, че боговете правят изключения само за малцина. На един бог му висят на главата много повече работи от проблемите на неговите избиратели. Ще е справедливо да кажем, че повечето богове най-накрая намразват човеците, защото вечно нещо крънкат, вечно протягат просешка длан, все дай, та дай…
— Е, да, така си е — на Артър му стана неловко, но въпреки това си искаше своето, а именно избавление по чудо, нещо, което за един бог би трябвало да е фасул ска работа.
— Във всеки случай — додаде Хълга, — много хубаво от ваша страна, че искате да посетите тъкмо нашите, от Дома на боговете. По тази част собствените им роднини проявяват възмутително нехайство. Един-двама от миличките ни питомци ще намерите на верандата, останалите са на поляната. Чувствайте се свободен да заприказвате когото си искате. Големи сладури са, да знаете. Излизате през вратата и после само направо. Когато сте готов да си тръгнете, ще ви върна обратно на Земята по телефона.
Артър излезе от приемната — все още се чувстваше малко неуверен, но решен да докара работата докрай. Прекоси огромна бална зала — до едната й стена бяха струпани сгъваеми столове, а над празната сцена висеше табела с надпис: «БОЖЕСТВЕНОТО ТРИО НА ЗИГИ СТАРЛАЙТ СВИРИ ДОВЕЧЕРА ОТ ДЕВЕТ ЧАСА УНИВЕРСАЛНО АСТРОНОМИЧЕСКО ВРЕМЕ». Продължи през плъзгащите се врати и излезе на остъклена веранда. Отвъд стъклото мярна зелена ливада, из която лудуваше нещо като кокершпаньол. Беше изпъстрена тук-там с фигурки в инвалидни колички. Но вниманието му бе привлечено от един старец, увит в кариран шал, на не повече от метър и половина разстояние, който бавно се поклащаше в голям люлеещ се стол, зареял мрачно поглед в близката далечина.
Артър се приближи до него. Пулсът му биеше учестено. Това беше първият бог, който някога бе срещал лице в лице.
В разцвета на силите си този бог явно ще да е бил голяма клечка. Все още притежаваше дръзките черти на римски император или класически актьор. Но сега изглеждаше съсухрен и прегърбен като величествено нявга здание, рухнало от само себе си. Не вдигна поглед, когато Артър се приближи и се прокашля нерешително. Артър забеляза, че богът се е втренчил в малък черно-бял телевизор, на чийто екран млади дами в бели воали и с крилца изпълняваха някакъв блудкав въздушен балет.
— Ъъ, извинете, моля? — рече Артър.
Богът извърна царствената си глава и се навъси.
— М-да? К’во има?
Артър забеляза на масичката до люлеещия се стол голяма бутилка с етикет «СОМА — САМО ЗА МЕДИЦИНСКИ ЦЕЛИ». Подозираше, че богът е нетрезв. Въпреки това прочисти гърло и направи първата крачка.
— Не съм тукашен — подхвана той, достатъчно неясно, — и бих искал да ви попитам…
— Бог ли си? — прекъсна го рязко богът.
— Не. Всъщност съм смъртен.
— Така си и мислех. Аз съм бог, да знаеш.
— Да, личи ви от пръв поглед.
— Всъщност аз съм единственият истински бог тук. Останалите са просто тумба демони-парвенюта. Не ми е тук мястото, да знаеш.
— Така ли? — възкликна Артър, както се надяваше, с омайващ тон.
— Така. Случайно аз съм много повече от прост бог. Аз съм господарят на Вселената — той впери в Артър свиреп поглед. — Какво ще кажеш за това?
— Впечатляващо.
— Но завистливите ми роднини ме набутаха тук, та да мърсуват с женичките на воля. Какво ще кажеш за това?
— Възмутително.
— Нищо възмутително няма — рече богът. — Мърсуването с женички на воля е тъкмо онова, с което се занимават роднините на боговете. Възмутителното е, че ме свалиха от трона и ме натикаха тук да вегетирам заедно с тумба демони-парвенюта.
— Жалко наистина — рече Артър, после видя, че тука е сгодният момент да си вмъкне предложението и продължи. — Но аз съм дошъл тук, за да ви предложа шанс да се върнете на терена.
— Ъъ? К’во рече? — богът долепи шепа до ухото си. — Малко недочувам, ще знаеш.