– Ти ли си кралският коронер? – попита високо сър Фулк.
– Да, той е – намеси се Ателстан. – И сър Джон невинаги е такъв, какъвто изглежда.
Кранстън отново облиза устните си.
– Не, не, не съм – промърмори той. – Подозирам, че същото важи за всички тук. Запомнете една полезна мисъл: всеки мъж, роден от жена, има три личности: каквато изглежда, каквато твърди, че е и – той се огледа – каквато е всъщност – после се усмихна на Филипа. – Същото важи и за нежния пол. – Внезапно си спомни за Мод и мисълта го отрезви по-бързо от кофа студена вода. – Същото – продължи той сприхаво – важи и за убиеца на сър Ралф Уитън, коменданта на Тауър.
– Подозираш ли някого тук? – попита сър Фулк, по чието лице се беше стопила всяка следа от веселие.
– Да! – отсече Кранстън.
– Това е обидно! – избухна капеланът. – Милорд коронер, ти си пиян! Идваш тук, без да ни познаваш...
Ателстан докосна ръката на коронера. Усещаше, че сър Джон е в опасно настроение, забеляза и как двамата хоспиталиери са разтворили наметалата си, за да покажат камите на коланите си. Кранстън прие предупреждението.
– Не обвинявам никого – каза той меко, – но обикновено се оказва, че корените на убийството, също както и на милосърдието, се крият у дома.
– Интересуват ни три неща – дипломатично се намеси Ателстан. – Кой е убил сър Ралф, защо и как?
Помощникът изсумтя презрително. Кранстън се приведе напред.
– Искаш ли да кажеш нещо, сър?
– Да. Сър Ралф може да е бил убит от всеки бунтовник в Лондон, от селяни от стотици села наоколо или от незнаен убиец, изпратен да извърши това ужасно дело.
Кранстън кимна и му се усмихна.
– Може би – отвърна той мило, – но ще се върна към твоята теория по-късно. Междувременно никой от вас не бива да напуска Тауър – той огледа залата. – След като огледам трупа, искам да говоря с всички ви, но в по-подходяща обстановка.
Помощникът беше съгласен.
– Параклисът "Сейнт Джон" в Бялата кула – обяви той. – Там е топло, сигурно и ще имаме известно уединение.
– Добре! Добре! – отговори Кранстън. Усмихна се престорено на групата. – След малко ще ви видя там. Сега искам да огледам тялото на сър Ралф.
– В северния бастион – каза Колбрук, стана рязко и ги изведе от залата.
Сър Джон се заклатушка като галеон зад него, докато Ателстан бързо прибираше перото, мастилницата и пергамента. Свещеникът беше доволен – разполагаше с имена, първи впечатления и Кранстън беше изиграл любимия си номер да отблъсне всички. Коронерът беше хитър като лисица.
– Ако се държиш грубо със заподозрените – беше му казал веднъж, – по-малко вероятно е да си губят времето да те лъжат. А както знаеш, братко, повечето убийци са лъжци.
Колбрук ги изчака в подножието на стълбите и мълчаливо ги поведе покрай високата Бяла кула, която блестеше сред гъстия сняг, натрупан около основите ѝ. На всеки перваз, корниз и прозорец имаше следи от мраз и лапавица. Ателстан спря и погледна нагоре.
– Великолепна! – промърмори той. – Велики са делата на човека!
– И ужасни – добави Кранстън.
Двамата спряха за няколко секунди, възхищавайки се на чисто белия камък на голямата кула. Канеха се да продължат, когато една врата в подножието ѝ, скрита от външните стълби, се отвори. Фантастично гърбаво чудовище с гъста бяла коса изскочи пред тях. За миг то сякаш замръзна. Лицето му беше бледо, тялото – покрито с пластове шарени дрипи, на краката си носеше твърде големи ботуши. Най-накрая то тръгна към тях на четири крака, разпръсквайки снега от двете си страни. Помощникът изруга и се обърна.
– Добре дошли в Тауър! – изпищя създанието. – Добре дошли в моето кралство! Добре дошли в Долината на смъртната сянка!
Ателстан погледна надолу към сгърченото бяло лице и мътните очи на албиноса, клекнал пред него.
– Добро утро, сър – отвърна той. – Кой си ти?
– Ред Хенд – промърмори човекът. Той разтвори посинелите си устни, мръсните му жълти зъби тракаха от студа. – Казвам се Ред Хенд.