– По дяволите, човече! – възкликна той. – Адски е студено!
– Оставихме всичко така, както го намерихме, милорд коронер – рязко отвърна Колбрук.
Ателстан кимна към прозореца.
– Оттук ли трябва да се е изкачил убиецът?
– Би било единственият начин – промърмори Колбрук и затръшна капаците.
Ателстан огледа стаята. Усети зловонието на смъртта, но забеляза с отвращение и мръсните тръстики по пода, и пукнатото нощно гърне, пълно с изпражнения и урина.
– Да му се не види! – излая Кранстън и го почука с ботуша си. – Изнесете това или тук ще замирише като гроб на чумави.
Коронерът отиде до леглото и дръпна завесите. Ателстан хвърли един поглед и отстъпи в ужас. Тялото лежеше, бледо и безкръвно на фона на мръсните възглавници и чаршафи; вкочанените ръце още стискаха окървавените завивки, а главата беше отметната назад с лице, застинало в смъртна гримаса.
Очите с тежки клепачи бяха полуотворени и сякаш гледаха надолу към ужасната рана, която стигаше от едното ухо до другото. Кръвта беше текла като вино от спукана бъчва и се бе превърнала в гъста съсирена маса по гърдите и нощната риза на мъртвеца. Ателстан разтвори завесите докрай и се загледа в полуголото бяло тяло.
– Причината за смъртта – каза тихо – е очевидна. Няма други рани или синини.
Очерта кръст във въздуха и отстъпи.
Колбрук благоразумно стоеше надалеч.
– Сър Ралф се боеше от такава смърт – промърмори той.
– Кога започна този страх? – попита Ателстан.
– Преди три-четири дни.
– Защо? – попита Кранстън. – От какво се уплаши сър Ралф?
Колбрук сви рамене.
– Бог знае! Може би дъщеря му или някой роднина ще ви кажат. Знам само, че преди да умре, сър Ралф вярваше, че Ангелът на смъртта е наблизо.
Кранстън отиде до прозореца и надникна навън, в мразовития въздух.
– Много е високо – отбеляза той и се отдръпна за облекчение на Ателстан.
Само свещеникът беше наясно колко е пиян добрият коронер. Кранстън затръшна капаците.
– Кой би се изкатерил посред нощ и в такава зима?
– В стената има издълбани стълби – отвърна Колбрук самодоволно.
– Защо? – попита Ателстан.
– Всъщност са по-скоро дупки, в които можеш да стъпиш – отвърна Колбрук. – Зидарят, който построил кулата, ги издълбал, за да може, ако някой падне в рова, да се изкачи обратно.
Кранстън се свлече на стола, обърса чело и промърмори:
– Значи казваш, че някой – вероятно войник или платен убиец – е използвал тези дупки, за да се качи до прозореца – той се обърна и погледна към капаците. – Според теб – продължи коронерът – убиецът е пъхнал нож през процепа, за да вдигне резето, влязъл е и е прерязал гърлото на сър Ралф.
Колбрук бавно кимна.
– Така предполагам, сър Джон.
– А аз предполагам – саркастично изрече Кранстън, – че сър Ралф е позволил на убиеца да влезе, дори не е станал от леглото, а е лежал кротък като агне и го е оставил да му пререже гърлото.
Колбрук отиде до капаците и пусна резето. После извади ножа си, пъхна го в цепнатината между тях и с лекота го повдигна. Разтвори капаците широко, обърна се и се усмихна на Кранстън.
– Би могло да се направи, милорд коронер – отбеляза той сухо. – Убиецът е прекосил тихо стаята. Няколко мига са достатъчни, за да прережеш нечие гърло, особено на човек, който е много пиян.
Ателстан се замисли над думите на помощника. Имаше логика. И двамата с Кранстън бяха чували за Нощните сенки – крадци, които можеха да влязат в къща под закрилата на мрака и да я ограбят под носовете на заспалите граждани, жени, деца и дори кучета. Защо тук да е било по-различно? Свещеникът внимателно огледа стаята: масивните гранитни стени, сводестия каменен таван и студените плочи под тръстиката.
– Не, братко! – извика Колбрук, сякаш беше прочел мислите му. – Няма таен проход. Има само два начина да влезеш в тази стая – през прозореца или през вратата. Но на долния етаж е имало пазачи, минахме покрай тях по пътя насам, а вратата към горния етаж е зазидана.
– Откриха ли някакви следи от кръв? – попита Ателстан. Видя, че помощникът се подсмива иронично, хвърляйки поглед към окървавения труп на леглото. – Имам предвид, на друго място? – попита той раздразнено. – Покрай прозореца или вратата? Когато убиецът си е тръгнал, ножът или мечът му трябва да е бил окървавен.
Колбрук поклати глава.
– Провери сам, братко. Аз не намерих.
Ателстан погледна отчаяно към Кранстън, който се беше отпуснал с полузатворени очи като чувал на стола след здравото пиене сутринта и ездата на студа. Свещеникът продължи да търси старателно: постелята и трупът бяха потънали в засъхнала кръв, но не намери следи близо до прозореца, върху тръстиката по пода или около вратата.