– Сър Джон, това е обидно, но все пак признавам, че не харесвах Уитън, макар негова светлост регентът да го харесваше.
– Искаше ли мястото на Уитън?
– Разбира се. Вярвах, че съм по-добър от него.
– Но регентът отказа?
– Джон Гонт рядко обяснява решенията си – отбеляза горчиво Колбрук. – Но се надявам сега да ме назначи на мястото на Уитън.
– Защо? – тихо попита Ателстан.
Колбрук сякаш се изненада.
– Аз съм верен на короната и ако стане нещо, ще умра, но няма да предам Тауър!
Крансън се усмихна и лекичко го потупа по гърба.
– Ето какво ще ти кажа, драги помощник-коменданте. И двамата мислим еднакво. Смъртта на сър Ралф може да е свързана със заговорите, които никнат като плевели в селата и градчетата край Лондон.
Колбрук кимна.
– Уитън беше много взискателен – отвърна той, – но един платен убиец на Голямата общност лесно би се справил със задачата.
Ателстан също се усмихна и потупа Колбрук по рамото.
– Може да си прав, мастър Колбрук, но тази теория има един недостатък.
Помощникът го погледна неразбиращо.
– Не виждаш ли? – промърмори Ателстан. – Някой от Тауър трябва да е казал на убиеца къде, кога и как може да намери сър Ралф!
Оклюмалият се помощник ги поведе отново надолу. Двамата набити стражи още седяха, протегнали ръце към зачервения мангал. Почти не помръднаха, когато Колбрук се приближи и Ателстан долови презрението им към помощника, който внезапно беше получил пълна власт над тях.
– Вие ли бяхте на пост миналата нощ?
Войниците кимнаха.
– И не видяхте нищо необичайно?
Отново кимване, придружено със снизходителни усмивки, сякаш намираха Ателстан за малко смешен и доста глупав.
– Станете! – изрева Кранстън. – Станете, кучи синове! Проклет да съм, карал съм да връзват за дърветата и по-добри от вас и да ги бият с камшик, докато гърбовете им почервенеят!
Двамата войници скочиха, усетили желязната заплаха в гласа на коронера.
– Така е по-добре – измърка той. – Сега, фукльовци, отговаряйте чинно на въпросите на писаря ми и всичко ще бъде наред – той сграбчи единия за рамото. – Иначе може да си помисля, че посред нощ сте убили господаря си.
– Не е вярно! – запени се единият. – Бяхме верни на сър Ралф. Не видяхме нищо и не знаехме нищо, докато онова конте... – той сви рамене, – ...бъдещият зет на коменданта, не дотича, крещейки, че не можел да събуди сър Ралф. Грабна ключа и се канеше да се върне, но после страхливецът размисли и прати да повикат помощник-коменданта.
– Чухте ли го да чука на вратата и да вика сър Ралф? – попита Ателстан.
– Разбира се.
– Но не е влизал?
– Ключът беше тук – отвърна пазачът, сочейки към стената. – Висеше пред очите ни. Бяха само два. Един тук, а другият – у сър Ралф.
– Сигурен ли си? – попита Кранстън.
– Да, да – потвърди войникът. – Намерих другия на масата до леглото на сър Ралф, след като отключих вратата. Сега е у мен.
Кранстън кимна.
– Добре – въздъхна той. – Това ми стига. Да видим сега кулата отвътре.
Когато излязоха от северния бастион, внезапно чуха оглушителна врява зад стената. Последваха лейтенанта, който бързо мина под арката и заоглежда покрития със сняг вътрешен двор. Шумът идваше от една постройка между гарнизонната сграда и Бялата кула. Отначало Ателстан не можа да разбере какво става. Различи фигури, които тичаха наоколо, кучета, които скачаха в снега и лаеха. Колбрук въздъхна и се успокои.
– Това било – промърмори той. – Вижте!
Ателстан и Кранстън гледаха изумени огромната кафява мечка, която се появи пред очите им. Звярът стоеше на задни крака и размахваше лапи във въздуха.
– Виждал съм мечки и преди – промърмори Кранстън. – Когато насъскват кучета срещу тези космати зверове, но никоя не е била внушителна като тази.
Мечката изръмжа и Ателстан видя дебелите вериги, закачени за железния нашийник на врата ѝ. По един пазач държеше всяка от тях, докато лудият Ред Хенд я водеше, за да я завържат за големия кол при далечната стена до гарнизонната сграда.
– Великолепна е! – промърмори Ателстан.
– Подарък от норвежки принц за дядото на сегашния крал, Бог да го благослови! – обади се помощникът. – Нарича се Ursus Magnus9
- Аха! – Ателстан се усмихна. – На съзвездието.
Колбрук го изгледа недоумяващо.
– Звездите – подсказа му Ателстан. – Небесното съзвездие.
Колбрук също се поусмихна и ги поведе обратно към една странична порта на външната стена. Издърпа резетата и пантите изскърцаха протестиращо, когато той отвори масивната врата.