Никой, помисли си Ателстан, не е минавал от месеци през тази порта.
Те стъпиха предпазливо върху замръзналия ров, тишината и гъстата мъгла създаваха зловещо усещане за нереалност.
– Единственият случай, когато ще ходиш по водата, отче! – промърмори Кранстън.
Ателстан се усмихна.
– Усещането е странно – отговори той и погледна изпитото лице на Колбрук. – Защо е тази порта?
Помощникът сви рамене.
– Използва се много рядко. Понякога някой шпионин или таен пратеник минава през рова или пък някой иска да се измъкне от Тауър незабелязано.
Ателстан се огледа. Зад него високата стена се издигаше до натежалите от сняг облаци, а отсрещната страна на рова беше обвита в гъста мъгла. Нищо не помръдваше. Чуваше се само дишането им и драскането на ботушите им по леда. Вървяха предпазливо, сякаш очакваха ледът да се пропука и водата да се появи отново. Завиха покрай стената към северния бастион.
– Къде са дупките за стъпване? – попита Кранстън.
Колбрук ги покани да се приближат и посочи зидарията. Отначало дупките в стената трудно се забелязваха, но накрая ги видяха, подобни на следи от ноктите на огромна птица, издълбани дълбоко в стената. Кранстън пъхна ръка в една от тях.
– Да – каза той – някой е бил тук. Вижте, ледът е счупен.
Ателстан огледа заледените отвори и се съгласи. Проследи дупките с поглед, докато изчезнаха в мъглата, обвила върха на кулата.
– Трудно изкачване – отбеляза той. – И изключително опасно нощем.
Погледна заледения сняг, наведе се, взе нещо и го стисна в дланта си, преди Колбрук да се обърне, за да ги поведе назад.
– Какво е това? – изфъфли Кранстън. – Какво намери?
Свещеникът отвори ръка и коронерът се усмихна при вида на посребрената тока, блестяща върху дланта му.
– Значи някой е бил тук – каза той. – Трябва само да открием чия е токата, после го изправяме пред кралския съд, следва бърз процес и по-дълга екзекуция.
Ателстан поклати глава.
– О, сър Джон – прошепна той, – де да беше толкова просто.
Върнаха се през страничната порта във вътрешния двор. В Тауър вече се усещаше оживление, макар че бе все така студено и нямаше признаци за промяна на времето. Ковачите бяха отишли в ковачницата, чуваха се ударите на чукове и съскането на духалата, докато парцаливи чираци се опитваха да разпалят огньовете. Касапин кормеше някакво животно, прислужници отцеждаха кръвта от месото, за да го приберат в големите делви със саламура, където да издържи до пролетта. Коняр разхождаше куц кон и крещеше на другарите си да гледат за други недостатъци, прислужници плакнеха купчини мазни подноси в бъчви с вряла вода. Помощникът ги наблюдаваше с усмивка.
– Скоро ще дойде Коледа! – обяви той. – Всичко трябва да е чисто и готово.
Ателстан кимна, наблюдавайки как три момчета влачеха зеленика и други вечнозелени клони през снега към стълбите на голямата крепост.
– Ще празнувате ли Коледа? – попита Ателстан, кимвайки към каруцата с големи колела, от която сега войници разтоварваха огромни бъчви с вино.
– Разбира се – отвърна Колбрук. – Смъртта не е нещо необичайно за Тауър, а и сър Ралф ще бъде погребан преди Бъдни вечер.
И забърза напред, сякаш уморен от въпросите им.
Ателстан смигна на Кранстън и подвикна, без да мърда от мястото си:
– Мастър Колбрук!
Помощникът се обърна, мъчейки се да прикрие раздразнението си.
– Да, братко?
– Защо има толкова много хора тук? Хоспиталиерите, мастър Джефри, сър Фулк?
Колбрук сви рамене.
– Роднините на коменданта живеят тук.
– А младият Джефри?
Колбрук се ухили.
– Мисля, че желае мистрес Филипа не по-малко, отколкото тя него. Сър Ралф го покани в Тауър за Коледа и защо не? Заради студа в града нищо не работи и сър Ралф настоя, особено след като се уплаши, годеникът на дъщеря му да бъде при него.
– А хоспиталиерите? – попита Кранстън.
– Стари приятели – отвърна Колбрук. – Идват за Коледа и ритуалът е един и същ, един Господ знае защо. Пристигат две седмици по-рано и на Бъдни вечер вечерят в кръчмата "Златната митра" край Тауър. Винаги остават до Богоявление и след това си тръгват.
Кранстън се засуети – знак, че му беше скучно и студено, затова Ателстан го остави да ги върне в Бялата кула, където се качиха по спираловидно каменно стълбище, минаха през някакво преддверие и влязоха в параклиса "Сейнт Джон".
Ателстан веднага се почувства по-добре, когато долови силния мирис на тамян. Огледа нефа – високия таван с открити носещи греди и широки пътеки, всяка обградена от дванайсет кръгли колони, около които бяха вързани дебели зелени и алени кадифени панделки. Подът беше полиран, необичайните червени плочки сякаш излъчваха топлина, а изящните картини по стените и големите прозорци с цветни стъкла сгряваха ослепително бялата снежна светлина и тя падаше върху олтара и кораба в топли, блестящи отсенки. Мангали, поръсени с билки, стояха до всяка колона и изпълваха въздуха с аромат на летен ден. Ателстан се стопли, отпусна и успокои, макар че оглеждаше параклиса със завист. Да можеше да има такава украса в "Сейнт Ерконуолд"! Видя голямата сребърна звезда над олтарната преграда и мърморейки възторжено под нос, се приближи, възхищавайки се на мраморните стълби и великолепния олтар, издялан от чисто бял алабастър.