– Разбира се, разбира се – увери го Кранстън.
Ателстан изпъшка вътрешно. Да, помисли си, и ако е имало нещо в негов ущърб, той го е премахнал. Погледна младежа до Филипа.
– Откога се познавате с годеницата ти?
По зачервеното от виното лице на Джефри се разля усмивка и той стисна по-здраво ръката ѝ.
– От две години.
Ателстан забеляза заговорническите усмивки, които си размениха двамата влюбени. Кранстън се ухили похотливо на момичето, докато оглеждаше тази странна двойка. Джефри беше красив и вероятно доста богат, а Филипа беше грозновата. Сър Ралф беше войник и на пръв поглед Джефри не беше човекът, когото би приветствал за свой зет. После си спомни за Мод и колко страстно я беше ухажвал. Любовта беше нещо странно, както непрекъснато му напомняше Ателстан, и често противоположностите се привличаха.
– Кажи ми, Джефри, защо остана в Тауър?
Младежът се оригна и примигна, сякаш беше на път да заспи.
– Големият студ уби търговията в града. Сър Ралф искаше да остана за коледните празници – и настояваше дори още повече, след като нещо го обърка и разтревожи силно.
– Знаеш ли причината за тревогата му?
– Не – каза завалено Джефри. – Защо би трябвало да знам?
– Харесваше ли сър Ралф?
– Обичах го като баща.
Кранстън прехвърли вниманието си към сър Фулк, който вече не можеше да си намери място.
– Сър Фулк, казваш, че ти си изпълнителят на завещанието на сър Ралф.
– Да, така е. И бързам да те уведомя, че ще получа и наследство, след като завещанието бъде легализирано в съда.
– Какво гласи завещанието?
– Сър Ралф имаше имот близо до картузианския манастир в Сейнт Джайлс. Той и всички пари в банката в Корнхил остават за Филипа.
– А за теб?
– Ливадите и пасбищата в имението Холиуел край Оксфорд.
– Скъпи ли са?
– Да, сър Джон, но недостатъчно, за да убиеш за тях.
– Не съм казал това.
– Намекна го.
– Сър Ралф – бързо се намеси Ателстан – е бил богат човек.
– Натрупа богатство по време на пътуванията си – отсече сър Фулк. – И беше внимателен с парите.
Ателстан забеляза киселата усмивка на капелана. Помисли си, че сър Ралф сигурно е бил скъперник. Свещеникът погледна под око към Кранстън и едва не изстена на глас. Добрият коронер беше задрямал с провиснало шкембе и отворена уста. Боже, помоли се тихо Ателстан, моля те, нека поне не хърка.
– Защо живееш в тази мрачна крепост? – попита той рязко.
Сър Фулк сви рамене.
– Брат ми ми плащаше, за да работя като негов неофициален помощник.
Двамата с Ателстан се направиха, че не чуват сподавения смях на Колбрук. Сега Кранстън беше свел глава, оригваше се тихичко и облизваше устни. Мистрес Филипа сви устни и Ателстан изруга наум: не искаше разпитът да свърши с подигравателен смях.
– Сър Джерард, сър Брайън – той почти крещеше в опит да събуди Кранстън, – откога сте в Тауър?
– От две седмици – отвърна Фицормонд. – Идваме всяка година.
– Създадохме си тази традиция – добави Моубри, – откакто служихме със сър Ралф в Египет. Срещаме се, за да си говорим за старите времена.
– Значи сте били близки приятели със сър Ралф?
– В известен смисъл. Другари по оръжие, ветерани от отдавнашни войни. – Моубри поглади добре оформената си брада. – Но, честно казано, сър Ралф беше човек, който предизвикваше по-скоро страх и уважение, отколкото обич.
Ателстан взе пожълтялото парче пергамент и го протегна към тях.
– Знаете ли какво означава тази рисунка и какво символизира сусаменият сладкиш?
И двамата поклатиха глави отрицателно, но Ателстан беше сигурен, че лъжат. Приведе се към тях.
– Защо? – прошепна. – Защо сър Ралф толкова се е уплашил от това?
После бавно огледа останалите от групата.
– Чаша херес! – измърмори Кранстън.
– Кой го намери? – попита бързо Ателстан.
Сър Фулк посочи Растани, по чието мургаво лице се бяха изписали страх и тревога. Ателстан се наведе към него.
– Какво значи това, Растани?
Слугата го гледаше с празен поглед.
– Къде го намери?
Внезапно мъжът започна да прави странни движения с пръсти.
– Той чува, но не може да говори – напомни Филипа на свещеника.
Очарован, Ателстан наблюдаваше странните знаци, които момичето му преведе.
– Намерил го на масата в стаята на баща ми – заяви тя. – Преди четири дни. Рано сутринта на девети декември – пергамента и сусамения сладкиш.