Ателстан улови погледа на Растани и го задържа.
– Беше ли верен слуга на сър Ралф?
Мъжът кимна утвърдително.
– Защо не отиде с него в северния бастион? – продължи Ателстан.
Устата на слугата се отвори и затвори като на шаран.
– Аз мога да отговоря на това – каза Филипа. – Когато баща ми получил съобщението, той се отдръпна от Растани, Бог знае защо – тя нежно потупа ръката на прислужника. – Както казах, татко започна да се държи странно. Дори аз не можех да разбера какво прави.
Кранстън облиза устни и внезапно се размърда.
– Да, да, много добре – извика той. – А някой от вас ходил ли е в кулата на северния бастион през нощта, когато сър Ралф е бил убит?
Всички отрекоха категорично.
– И всички можете да докажете къде сте били и какво сте правили?
– Аз мога – обади се братът на сър Ралф. – С Растани не бяхме в Тауър. Изпратиха ни да купим припаси от един търговец в Крипългеиг. Или поне там е складът му. Питайте мастър Кристофър Манли от Хейуорд Лейн, близо до църквата "Ол Халоус".
– Близо ли е до Тауър?
– Да, сър Джон.
– Кога тръгнахте?
– Преди вечеря и се върнахме след утринната молитва, тогава и научихме за смъртта на сър Ралф. С Растани можем да свидетелстваме един за друг. Ако се съмняваш в това, говори с мастър Манли. Той ни видя да наемаме стая в кръчмата на Мъзуел Стрийт.
Сър Джон стана и се протегна.
– И така – обяви той – сега с писаря ми искаме да ви разпитаме поотделно. Макар че – той се усмихна на момичето, – по-добре ще е мистрес Филипа и Джефри да останат заедно. Мастър Колбрук, долу има стая. Може ли нашите гости да почакат там?
Чуха се сподавени протести и стонове, но освеженият след дрямката Кранстън ги огледа гневно под свитите си дебели вежди. Водени от Колбрук, всички освен Филипа и Джефри излязоха.
– Къде е стаята ти, мастър Джефри? – попита Ателстан.
– Над жилището на вратаря.
– Там ли беше цяла нощ?
Младежът се усмихна леко.
– Ти си проницателен човек, сър Джон. Затова поиска да остана. Прекарах нощта с Филипа.
Момичето извърна очи и поруменя. Кранстън се усмихна и потупа леко младежа по рамото.
– Защо не събуди сам сър Ралф?
Джефри потърка очи.
– Както вече казах, нямах ключ, а и Бог мие свидетел, усетих, че нещо не е наред. Коридорът беше студен, от стаята на сър Ралф не се чуваше нито звук – той се усмихна хладно на Ателстан. – Не съм много смел. Честно казано, не ми беше приятно сър Ралф да ме използва като паж, но той не се доверяваше на други.
– Имаш предвид Колбрук и останалите?
– Да, така мисля.
Кранстън погледна Филипа.
– Бил ли е баща ти преди в такива мрачни настроения?
– Да, преди три години, точно преди Коледа. Но това премина, когато се срещна с приятелите си и вечеряха по обичая си в "Златната митра".
– Кои бяха приятелите на баща ти? – попита Ателстан.
– Двамата хоспиталиери, сър Джерард Моубри и сър Брайън Фицормонд, и сър Адам Хорн – той е търговец в града.
– Това ли бяха всички бойни другари на баща ти?
– Имаше и един Бартоломю. Бартоломю... – повтори момичето, хапейки устни. – ...Бъргиш, струва ми се. Но той не е идвал.
– Защо?
– Не знам – тя почти се усмихна. – Мисля, че е мъртъв.
– Защо баща ти настояваше да се среща с приятелите си всяка година преди Коледа?
– Не знам. Така са се разбрали преди много време.
Ателстан се вгледа внимателно в момичето. Беше сигурен, че тя крие нещо.
– Кажи ми – каза той, сменяйки тактиката, – има ли и други порти, които водят към рова?
– О, да – отвърна Филипа. – Доста са.
Ателстан хвърли поглед към Кранстън.
– Милорд коронер, имаш ли въпроси?
– Не – отвърна сър Джон. – Стига толкова. Кажете на мастър Уилям Хамънд да влезе.
Капеланът влезе недоволно нацупен и изгриза нокътя на палеца си до кожа, докато отговаряше рязко на Ателстан. Да, бил в крепостта онази вечер, но в стаята си в кулата Бийчъм, близо до църквата "Сейнт Питър ад Винкула".
Двамата хоспиталиери бяха по-учтиви, но също толкова твърди. Имали стаи в кулата Мартин и прекарали по-голямата част от вечерта в пиене и игра на шах.
– Уверявам те, сър Джон – рязко каза Моубри, – трудно се ориентираме в Тауър и през деня, камо ли през студена зимна нощ.
– Но знаете какво означава това, нали? – попита с обвинителен тон Ателстан, вдигайки парчето пожълтял пергамент.
– По дяволите, не! – отвърна Фицормонд.
– Сър – отвърна Ателстан, – мисля, че знаете, както и за сусамения сладкиш.
Двамата хоспиталиери поклатиха глави.