– Брат Ателстан! Брат Ателстан! – Кранстън стоеше и го гледаше дяволито. – Пиеш твърде много кларет, отче – заяви коронерът шеговито. – Хайде, трябва да отидем в стаята на покойния комендант на крепостта. Колбрук и сър Фулк идват насам.
Покоите на сър Ралф бяха в една от куличките на Бялата кула и до тях се стигаше по полирано дървено стълбище. В стаята миришеше приятно, за разлика от онази сива килия в северния бастион. Светлината влизаше през два малки еркерни прозореца с тапицирани седалки в прозоречните ниши и трети, върху който имаше стъклопис, изобразяващ Агнеца Божи. Стените измазани, боядисани в светлозелено и украсени със сребърни и златни ромбове. Плътен гоблен висеше над малкото сводесто огнище, подът беше гладък и лъснат, а покривката на голямото легло беше украсена със златни ресни. Пред него с отворен капак стоеше големият личен сандък на сър Ралф.
– Богати покои – прошепна Кранстън. – Какво е ужасило сър Ралф толкова, че се е преместил оттук в онази неприветлива затворническа килия?
Кранстън и Ателстан клекнаха пред сандъка и започнаха да преглеждат личните документи на сър Ралф, но не намериха нищо за годините, които бе прекарал отвъд морето. Всички документи бяха свързани със службата му като комендант или член на свитата на Джон Гонт. Сигурно цял час ровиха из писмата, договорите и бележките му. Само един часослов привлече вниманието на Ателстан. Всяка страница беше украсена с изящен филигран от спирали в ярки цветове: на една от страниците имаше нарисуван ангел, на друга – свещеник, който поръсва труп в саван със светена вода, преди да го предаде на земята. Рождеството с Мария и Йосиф, наведени над спящо дете; слизането на Христос в ада, където отблъснал черноликите демони. Ателстан беше завладян от красотата им. Погледна под корицата и забеляза, че сър Ралф беше драскал молитва след молитва към свети Юлиан. "Свети Юлиане, моли се за мен. Свети Юлиане, отклони Божия гняв! Свети Юлиане, застъпи се за мен пред Божията майка!" Всички празни страници в края на книгата бяха пълни с подобни фрази. Ателстан изчете всички, без да обръща внимание на мърморенето на Кранстън и ядовитото потропване на сър Фулк. Накрая затвори сандъка и се изправи.
– Свърши ли, братко? – рязко попита братът на сър Ралф.
Ателстан го погледна остро: очевидно сър Фулк обикновено се прикриваше зад привидна сърдечност и добро настроение, но сега изглеждаше ядосан и изпълнен е омраза и подозрение заради намесата им.
– Дали съм свършил? – повтори Ателстан. – да и не, сър Фулк.
Рицарят изду бузи.
– Денят минава, братко – каза той язвително, взирайки се през прозореца. – Аз съм зает човек и си имам работа. Какво искаш още?
– Ботуши ли носиш, сър Фулк?
– Да, нося ботуши! – беше подигравателният отговор.
– Има ли токи на тях?
Цветът се отля от лицето на сър Фулк.
– Да – измънка той.
– Е – Ателстан извади от кесията си токата, която беше намерил в замръзналия ров, – вярвам, че това е твое. Намерихме го върху леда пред кулата на северния бастион, но ти каза, че цяла нощ си бил в града.
Братът на сър Ралф пребледня и надменността изчезна от лицето му.
– Загубих я вчера.
– На леда ли беше?
Внезапно сър Фулк се усмихна.
– Да, бях. Отидох рано тази сутрин. Не само ти, братко, мислиш, че асасините са се изкачили по кулата посред нощ, за да убият сър Ралф.
Ателстан му хвърли токата и сър Фулк я хвана тромаво.
– Сър Джон, приключихме тук. Искаш ли да се подкрепиш?
Срещнаха Колбрук в коридора отвън, поблагодариха му за грижите и слязоха по външното стълбище във вътрешния двор. Ателстан пресметна, че е някъде около два следобед и това беше потвърдено от прислужника, който се блъсна в тях, докато вървяха покрай гарнизонната сграда. Точно щяха да минат под кулата Уейкфийлд, когато Ателстан мерна голямата кафява мечка, прикована с вериги в един ъгъл на крепостната стена.
– Не съм виждал толкова голяма мечка, сър Джон! – възкликна той.
Кранстън го потупа по рамото.
– Тогава е време да го направиш, момчето ми!
Доминиканецът беше очарован от Урсус. Мечката не отвърна на комплимента, но седна на задните си крака и лакомо зарови голямата си муцуна в купчината остатъци от месо, хвърлени до нея. Кранстън плесна с ръце и звярът вдигна голямата си, тъмна глава. Замахна с лапа и Ателстан замръзна при вида на огромната олигавена челюст, дългите, бели и остри като ножове зъби и безумната свирепост, която излъчваха червенокафявите очи. Мечката се наклони леко към тях, ръмжейки тихичко. Кранстън хвана Ателстан за ръката и го издърпа назад. Стреснато от бързото движение, сега животното се изправи в цял ръст, големите му лапи удряха във въздуха, докато опъваше здравия железен нашийник на врата си. И коронерът, и спътникът му видяха как се напрягат халките на веригата, с която беше привързана към стената.