– Ранулф, какво става, за Бога?
– Отче, чакам те цял следобед.
– Кажи му да се маха, Ателстан! Студено ми е!
– Спокойно, сър Джон – отвърна кротко Ателстан. – Какво искаш Ранулф?
Ловецът на плъхове облиза безкръвните си устни.
– Имам идея, отче. Нали знаеш, че големите гилдии от другата страна на реката имат свои собствени църкви? "Сейнт Мери льо Боу" за търговците на платове и "Сейнт Пол" за майсторите на пергамент?
– Да. И?
Ловецът на плъхове го погледна умоляващо.
– Кажи, Ранулф, какво искаш?
– С другите ловци на плъхове се питахме дали "Сейнт Ерконуолд" не може да бъде църква на нашата гилдия?
Ателстан прикри усмивката си, погледна към гневното лице на Кранстън и сложи юздите в ръцете му.
– Гилдия на ловците на плъхове? Искате "Сейнт Ерконуолд" да бъде ваша църква, а аз – ваш свещеник?
– Да, отче.
Ателстан слезе от коня.
– Разбира се.
– Ще си плащаме десятъка.
– С какво? – изръмжа Кранстън. – С една десета от плъховете, които хванете?
Ранулф хвърли убийствен поглед на коронера, но Кранстън вече се полюляваше на седлото, ревейки от смях на собствената си шега.
– Мисля, че идеята е отлична – тихо каза Ателстан. – И ще поговорим пак за нея. Имаш принципното ми съгласие, Ранулф, но в момента със сър Джон сме много заети с други неща. Би ли могъл да заведеш конете в конюшнята и да им дадеш сено?
Ловецът на плъхове кимна енергично, хвана юздите на коня на сър Джон и се отдалечи в мрака. Филомел го последва, пристъпвайки малко по-бързо, усетил, че е дошло време за хранене.
Ателстан поведе Кранстън покрай църквата, спря и му каза да изчака, докато вземе факла. Върна се бързо в дома на свещеника, взе една от стената, запали я с огниво и се върна, преди литанията от ругатни на Кранстън да стане прекалено шумна.
Те влязоха в гробището. Дори през лятото тук беше мрачно, а сега, под килима от сняг, клоните на тисовете се протягаха като огромни бели нокти над окаяните купчини пръст, груби кръстове и напуканите надгробни плочи. Ателстан изпита дълбоко чувство на самота. Зловеща тишина бе надвиснала като облак над тях и дори вятърът сякаш беше стихнал. Дърветата бяха неподвижни. Не се чуваха гласовете на нощни птици. На места сенките изглеждаха заплашително мрачни – зловещи скривалища, където може би бродеше някой демон или зъл дух. Ателстан вдигна факлата и Кранстън огледа този запуснат къс Божия земя.
– Я стига, Ателстан! – прошепна той. – Кой би дошъл тук посреднощ, че и да изтръгва трупове от мястото на вечния им покой? Къде са гробовете?
Ателстан му показа плитките дупки в земята с купчини пръст от двете страни, сякаш някакво обзето от лудост създание беше изровило с нокти труповете. Кранстън коленичи до тях и тихичко подсвирна през зъби. Вдигна глава и светлината на факлата разкриви чертите му.
– Братко, нали каза, че са били откраднати само трупове на бедняци и чужденци?
– Да, сър Джон.
– Как бяха погребани?
– Трупът, увит в саван, се слага върху тръстикова рогозка и енорийския ковчег. По време на погребалната церемония е положен под пурпурен балдахин, който се прибира, преди да го спуснат в гроба.
– И не си открил и следа от крадците?
– Засега никаква.
Кранстън се изправи и изтри калта и кишата от ръцете си.
– Имаме три възможности, братко. Първо, може да е гадна шегичка. Някои от нашите мързеливи богаташчета смятат за забавно да сложат такъв труп в леглото на приятел, но наскоро не се е чувало за такъв случай. Второ, може да са зверове, четирикраки или в човешка форма. О, да – каза той, когато видя шокираното изражение на Ателстан, – когато служех във Франция, съм виждал подобни осквернения край Поату. Най-накрая, има поклонници на сатаната, черни магьосници, родени под зла звезда – той сви рамене. – Но ти знаеш повече за тези хора от мен, братко. Трупът може да е използван за олтар, за да призоват демон, или да са имали нужда от някой от крайниците. Чувал ли си за "ръката на славата"?
Ателстан поклати глава.
– Отрязва се ръка на труп, името на човека, комуто вещицата или вещерът искат да навредят, се написва на пергамент и се слага между пръстите ѝ. После я заравят в подножието на бесилка при първия удар на камбаната в полунощ.
Ателстан потърка лицето си.
– Но как да сложа край на това осквернение, сър Джон? Стражите и приставите не се интересуват, а никой гражданин не би се наел да охранява гробището.