– С острите черти на ловен сокол, гърбав нос и грижливо оформени мустаци и брада. Забеляза перлата, която висеше на златна верижка от едното му ухо.
– Това е доктор Винсентий – възторжено каза Бенедикта.
Ателстан стисна силната мургава ръка.
– Добър вечер, сър. Чувал съм за вас.
И кой не беше, помисли си Ателстан. Лекарят живееше на Дъкетс Лейн, близо до Уиндмил Стрийт, от другата страна на хана "При мантията". Наскоро си беше купил там голяма къща, чиято градина стигаше до реката, точно срещу кея Ботолф. Винсентий имаше славата на почтен лекар. Не вземаше скъпо, не обезкръвяваше пациентите си с пиявици, нито пък използваше странни зодиакални карти и глупави заклинания. Вместо това предпочиташе да набляга на чистотата, значението на разумното хранене, ползата от врялата вода и нуждата да се пазят раните чисти. Проститутката Сесили дори беше споделила, че използвал мехлем, който много помага при лечението на рани на най-деликатните части на тялото. Ателстан изучаваше изключително красивото му лице и сияещата усмивка на Бенедикта. Почувства тръпка на ревност.
– А аз съм чувал за теб, отче – усмихна се докторът.
Свещеникът сви рамене.
– Аз съм свещеник, доминиканец, един от хилядите.
Лекарят разпери ръце и пръстените по ръцете му проблеснаха.
– От друга страна... на много надгробни плочи пише "Бях здрав, докато не срещнах лекар".
Ателстан се засмя, човекът веднага му допадна.
– Не те виждам на църква – подразни го той добронамерено.
– Може би някой ден, отче.
– Доктор Винсентий много искаше да се запознае с теб – Бенедикта говореше срамежливо като младо момиче. – Би ли вечерял с нас, отче?
Ателстан имаше желание да откаже, но щеше да бъде невъзпитано. Той рязко плесна с ръце.
– С удоволствие.
Угаси светлината в църквата, заключи вратата и остави Бонавентура да ловува на тъмно. Отиде до къщата, докато Бенедикта и странният ѝ посетител го чакаха на стълбите на църквата. Филомел още дъвчеше шумно сеното си. Ателстан го потупа лекичко, взе наметалото си от къщата и се върна при посетителите си.
Тръгнаха по тихите мразовита улици и стигнаха до Флийт Лейн, близо до Холируд Уок, където живееше вдовицата. Ателстан за пръв път идваше в дома на Бенедикта – двуетажна самостоятелна постройка, с улици от двете страни и градина отзад. На долния етаж имаше голяма кухня, дневна и килер. На пода на кухнята нямаше тръстика, но плочите бяха добре изтъркани и измити. Два широки стола бяха придърпани близо до буйния огън. Над огнището имаше широка дъбова лавица със сребърни и калаени чаши, които блестяха в светлината на два многораменни свещника; вълнени драперии в тъмноморав цвят висяха по белосаните стени. Топло, уютно място, помисли си Ателстан. Точно така си го беше представял. Двамата помогнаха на Бенедикта да приготви и поднесе храната. Първо ястие от яйца и настърган хляб с подправки. После сочно заешко, задушено във вино, сладко желе, кани изстудено бяло вино и кларет, които Кранстън би гаврътнал за миг.
Винсентий водеше ненатрапчиво разговора. Ателстан беше очарован от благородническите му маниери и мекия, благовъзпитан глас. Може би Винсентий осъзна, че говори твърде много и сменяйки темата, запита как е минал денят на свещеника. Ателстан описа пътуването си до Тауър и смъртта на сър Ралф Уитън.
– На никого няма да липсва – отбеляза Винсентий. – Беше суров, войнствен мъж.
– Познаваш ли го?
Лекарят се усмихна.
– Познат ми е, макар че за мен Тауър е по-интересен. Вчера бях там. Прекрасно свидетелство за проницателността на човешкия ум, особено по отношение на военните машини и сраженията – Винсентий отпи от чашата си. – Казваш, че гърлото на сър Ралф било прерязано?
– Да – отвърна Ателстан. – Защо?
– Как намерихте тялото?
– В какъв смисъл?
– Беше ли студено? Беше ли се съсирила кръвта?
– Да – отвърна Ателстан, макар да не си беше задал въпроса тогава. – Откъде си, докторе? – отклони той ловко темата.
Лекарят внимателно остави чашата си на масата.
– Роден съм в Гърция, местните наричаха родителите ми "франки". По-късно се върнахме в Англия. Учих в Кеймбридж, после в Сантяго и Салерно – той се усмихна. – В Салерно – продължи – през повечето време се опитвах да забравя какво съм научил в Кеймбридж. Арабите са много по-напреднали в медицината от нас. Знаят повече за човешкото тяло и имат добри гръцки преводи на "Изкуството на Медицината" на Гален и "Книга на симптомите" на Хипократ.