– Прости ми, братко – смънка той. – Прекарах тежка нощ и имам главоболие.
"И гадно настроение, което трябва да сдържаш", помисли си Ателстан, но реши да запази мисълта за себе си. Сър Джон скоро щеше да проговори.
Кранстън задъвка устната си и се загледа към ъгъла, където огромен плъх дъвчеше кървава топка лой, лъснала сред мръсните тръстики.
– Кои плъхове пренасят зарази – черните или кафявите? – попита внезапно той.
Ателстан проследи погледа му и потръпна от отвращение.
– Мисля, че и двата вида, затова няма да ям тук, сър Джон, и предлагам и ти да не го правиш. Както и да е, кажи ми какво е станало.
– В Тауър се е проляла още кръв. Сър Джерард Моубри, който също получил предупреждение, че ще бъде убит, се подхлъзнал и паднал от стената.
– Нещо друго?
– Почти по същото време, когато умрял Моубри, сигналната камбана на Тауър забила и гарнизонът помислил, че ги нападат.
– Но не са ги нападнали – каза Ателстан. – И съм сигурен, че не са открили кой е бил камбаната.
– Очевидно.
– А за какво ни викаше кметът?
Ателстан трепна, когато свиреп котарак изскочи от сенките, сграбчи за крака плъха, който се разцвърча, и го завлече в центъра на помещението.
– За Бога! – изкрещя Кранстън на кръчмаря.
Мъжът се приближи, размахвайки метла и котаракът, без да изпуска от уста плячката си, се затича нагоре по спираловидното дървено стълбище. Кранстън вдигна чашата с ейл, спомни си плъха и я стовари обратно на масата.
– Кметът ни викаше, драги ми Ателстан, защото сър Адам Хорн, търговец, съветник и близък приятел на покойния сър Ралф, е получил рисунка на тримачтова карака и сусамена бисквита.
– Къде е сега Хорн?
– В склада си край Темза. Хорн не е казал на кмета, а жена му. Съобщението и сладкишът били изпратени анонимно. Тя ги занесла на съпруга си и била ужасена от реакцията му. Пребледнял и отмалял, сякаш бил получил удар.
– Кога е станало това?
– По-рано днес. Съпругата веднага отишла при един от шерифите. Другото го знаеш.
– Лейди Хорн е действала толкова бързо?
– Да, дори кметът подозира нещо. Смята, че тя знае повече, отколкото казва.
Ателстан погледна към вратата, когато група улични продавачи, провесили очукани подноси на вратовете си, нахлуха и шумно закрещяха за ейл. Последва ги едноок просяк и срещу едно пени се съгласи да танцува. Мършавото му като скелет тяло, облечено в мръсни дрипи, изглеждаше гротескно, докато скачаше от крак на крак под подигравателния смях на нехранимайковците.
– Не е ли странно, сър Джон – промърмори Ателстан, – как хората изпитват удоволствие от унижението на другите?
Кранстън си спомни лейди Мод, примигна и отмести поглед.
Ателстан се размърда:
– Е, сър Джон, Хорн ли ще разпитаме, или ще ходим в Тауър?
Кранстън се изправи.
– Моята работа е да търся причината за смъртта – надуто обяви той, не да изпълнявам поръчките на големците. Затова отиваме в Тауър. Както казва светото писание, "дето бъде трупът, там ще се съберат орлите."12
– Сър Джон! – Ателстан се почеса по главата. – Предупреждението с бисквитата и кораба още ме тревожи.
– Какво искаш да кажеш? – завалено попита Кранстън, олюлявайки се застрашително над масата.
– Очевидно Хорн е познал, че бисквитата е смъртна заплаха, но защо рисунката на кораб ужасява така него и останалите?
– Всички хора се боят, защото са лъжци! – отсече Кранстън. – Никой не казва истината! – той изгледа гневно Ателстан със смръщени вежди.
– Какво има, сър Джон? – настоя Ателстан. – Усещам гнева и болката в теб. Трябва да ми кажеш.
– После – измърмори коронерът. – да вървим.
Взеха конете си от конюшнята и ги поведоха по студените, шумни улици. Сякаш всички лондончани бяха наизлезли навън: собствениците на сергии бързаха да наваксат пропуснатите печалби и въздухът беше изпълнен с вкусни миризми от кръчмите и готварниците. Отидоха до Корнхил, минаха покрай Ледънхол, през Олдгейт и спряха пред тълпата, насъбрана около някакъв оратор на ъгъла на Пур Джуъри. Той беше впечатляваща фигура с издължено сурово лице и бръсната глава, облечен от глава до пети в черна роба и наметка. Ораторът млъкна, когато видя Кранстън, и стисна зъби, обзет от ярост. Гневът накара очите му да заблестят, напомняйки на Ателстан за свети Йоан Кръстител в една жива картина. Очите на мъжа бяха впити в Кранстън, когато си пое дълбоко дъх и посочи с костеливия си пръст ясното синьо небе:
– Горко на този град! – дрезгаво извика проповедникът.
– Горко на покварените му управници! Горко на тези, на които служат, на онези, облечените в коприна, които лежат и се тъпчат с най-вкусната храна и най-хубавото вино. Те няма да избегнат Божия гняв! Как можем да ядем и пием, когато бедните ни братя гладуват? Какъв може да бъде техният отговор тогава?