Сър Джон погледна нагоре и кимна замислено.
– Разбира се – каза той. – Виждал съм и преди такъв механизъм. Ако стражът е ранен, щом удари камбаната, тя ще бие още дълго време.
– Именно! – възкликна Колбрук. – И това е истинската мистерия. Лично аз спрях камбаната. Наоколо нямаше никой друг.
– Някой може да е дръпнал въжето и да е избягал – предположи Кранстън.
Колбрук поклати глава.
– Невъзможно. Дойдох тук с факла. Спрях камбаната, но когато разгледах снега, не открих никакви други следи наоколо.
– Какво? – излая Кранстън. – Никакви?
– Никакви, сър Джон – Колбрук посочи заобикалящия ги килим от сняг. – Тъй като камбаната е много важна – обясни той, – на никого не е позволено да я доближава. Дори и пияни, войниците минават отдалеч, за да не се спънат и случайно да я ударят.
– И не открихте нищо друго?
– Нищо освен следите на гарваните.
– Но това е невъзможно – каза Ателстан.
Колбрук въздъхна.
– Съгласен съм, отче, а още по-загадъчно е, защото имаме стражи, които обикалят из двора. Не са видели никого да приближава до камбаната. Не са открили стъпки – Колбрук се обърна и плю. – Време на смърт – скръбно каза той. – Чуваме само песента на гарваните.
– А къде бяха всички други? – рязко попита Кранстън.
– Мистрес Филипа ни беше поканила на вечеря в кулата Бийчъм.
– Всички ли? – попита Ателстан.
– Двамата хоспиталиери отказаха. Растани не дойде, а аз излизах от време на време, за да правя обиколките си. Тъкмо се бях върнал при мистрес Филипа, когато камбаната заби.
– И не намерихте никого? – повтори Кранстън.
– Никого – отвърна тихо Колбрук. – Сега войниците са неспокойни. Говорят със страх за демони и духове, а службата в Тауър не е от предпочитаните. Познаваш войниците, сър Джон, по-лоши са от моряците. Повтарят как Тауър бил построен на място, използвано в древността за жертвоприношения, как смесвали хоросана с кръв и в основите му били зазидани хора.
– Глупости! – излая Кранстън. – Ти какво мислиш, братко?
Ателстан сви рамене.
– Помощникът може да е прав, сър Джон. Мъже и жени са срещали тук ужасна смърт.
Свещеникът огледа двора и потръпна въпреки яркото слънце.
– Страхът е истинският призрак – продължи той. – Той нарушава хармонията на ума и разстройва душата. Той създава атмосфера на опасност, на надвиснала заплаха. Нашият убиец е много опитен и умен. Постига точно това, което иска.
– Кой откри трупа? – попита Кранстън.
– Фицормонд. Когато прозвуча камбаната, хората тичаха навсякъде, проверяваха портите и вратите. Той тръгнал да търси Моубри и намерил трупа му.
– Ще погледнем къде се е разхождал – каза Ателстан тихо.
– Мастър Колбрук, ще ти бъда благодарен, ако събереш всички в покоите на мистрес Филипа. Моля те, предай извиненията ми на дамата, но е важно да се срещнем там, където сте били всички снощи, когато е прозвучала камбаната.
Кранстън и Ателстан гледаха как Колбрук се отдалечава.
– Мислиш ли, че има връзка? – попита Кранстън.
– Кое с кое?
– Между биенето на камбаната и падането на Моубри.
– Разбира се, сър Джон.
Ателстан го дръпна за ръкава и те тръгнаха през пустия двор към стълбите, които водеха към върха на стената. Спряха в подножието и погледнаха стената, която се издигаше над тях.
– Ужасно падане – прошепна Ателстан.
– Казваш, че има връзка между сигнала и падането – сопнато повтори Кранстън.
– Просто хипотеза, сър Джон. Моубри е отишъл на разходка. Като много стари войници, той е обичал да бъде сам и да размишлява далеч от другите. Стои там и се взира в мрака. Вече е получил предупреждение за предстоящата си гибел и е потънал в собствените си мисли, страхове и тревоги. Внезапно камбаната започва да бие – сигнал, че най-голямата крепост в кралството е нападната – Ателстан погледна във влажните очи на сър Джон. – Ако беше на мястото на Моубри, какво щеше да направиш? Не забравяй, сър Джон – добави с хитра усмивка свещеникът, – ти също си боец, войник.
Кранстън побутна назад кожената си шапка, почеса оплешивяващата си глава и сви замислено устни, сякаш беше самият Александър Велики.
– Щях да се затичам, за да разбера каква е причината – отвърна той важно. – Да, това щях да направя – погледна Ателстан. – Разбира се, Моубри би направил същото, но какво е станало после? Подхлъзнал ли се е или е бил блъснат?
– Не мисля, че се е подхлъзнал. Моубри трябва да е бил предпазлив, а и се съмнявам, че би оставил някой да го бутне през парапета без борба.
– Тогава как?
– Не знам, сър Джон. Нека първо проучим доказателствата.