Канеха се да тръгнат по стълбите, когато един глас произнесе напевно:
– Добро утро, приятели – Ред Хенд, развял шарените си дрипи, подскачаше през кишата към тях. – Добро утро, мастър коронер. Добро утро, мастър свещеник – повтори той. – Харесвате ли стария Ред Хенд?
Ателстан видя кокошката, която се гърчеше в ръката на Ред Хенд. Горката птица кудкудякаше и драскаше с нокти стомаха на лудия, разкъсвайки още повече дрипите му, но Ред Хенд я държеше здраво за врата.
– Смъртта дойде отново! – припя той, а в безцветните му очи танцуваше палаво пламъче. – Старият Червен Убиец се върна и още хора ще умрат. Чакайте и ще видите. Смъртта ще дойде ей така, внезапно.
И преди Ателстан или Кранстън да успеят да му попречат, лудият захапа врата на кокошката и го разкъса. Птицата крякаше, бореше се, но накрая се отпусна. Ред Хенд вдигна поглед, устата му беше омазана с кръв и перушина.
– Убий! Убий! Убий! – припяваше той.
– Махай се! – излая Кранстън. – Разкарай се, негоднико!
Ред Хенд се обърна и побягна; кръвта на убитата кокошка оцветяваше сивата киша от двете му страни. Кранстън го видя да изчезва зад една стена.
– В моя трактат, братко – каза той меко, – ще предложа да направят домове за такива хора. Макар да се питам...
– Какво, сър Джон?
– Дали Ред Хенд е толкова луд, за колкото се представя?
Ателстан сви рамене.
– Кой решава кой е луд, сър Джон? Ред Хенд може би мисли, че е единственият нормален човек тук.
Заизкачваха стръмните стълби. Ателстан вървеше пръв, сър Джон го следваше, дишайки тежко и редейки под нос грозни псувни. Вятърът шибаше лицата им, на половината път Ателстан спря, наведе се и взе малко от ситния пясък, примесен с чакъл, който покриваше всяко стъпало.
– Това би попречило на всекиго да се подхлъзне, сър Джон.
– Освен ако е пиян или небрежен – отвърна Кранстън.
– Да, сър Джон. От друга страна, трезвен войник е голяма рядкост.
– Да, братко, много голяма, но не по-голяма от благочестив свещеник.
Ателстан се усмихна и продължи да се изкачва. Стигнаха до върха. Пътеката беше широка около четири фута и също така старателно посипана с пясък и чакъл, както и стълбите. Облегнаха се на парапета. Задъхан, Кранстън наблюдаваше с любопитство фигурите на войниците долу, които се суетяха като черни мравки, изпълнявайки задълженията си в гарнизона. После погледна към синьото небе. Сега облаците бяха само тънки воали, осветени от силното обедно слънце. Внезапно коронерът почувства замайване и тихичко се наруга, че беше пил толкова много.
– Старост – промърмори той.
– Сър Джон?
– Media vitae in morte sumus13 – отвърна Кранстън. – Насред живота ние сме в смъртта, братко. Тук не се чувствам в безопасност, а във Франция, когато бях по-млад, но не толкова мъдър, удържах една такава пътека срещу най-добрите воини, които можеха да ми изпратят французите.
Кранстън усети как го обхваща самосъжаление. Запита се дали Мод също го има за стар. Това ли я измъчваше? Сър Джон си пое дълбоко дъх и се опита да потисне пристъпа на гняв и страх, който го прониза.
– Хайде, Ателстан – промърмори той. – Огледай внимателно.
– Стой тук, сър Джон – меко каза Ателстан. Свещеникът погледна унило пясъка и чакъла. – Толкова хора са били тук след падането на Моубри, че едва ли ще намерим нещо.
Ателстан тръгна предпазливо по пътеката, държейки се за парапета. Вървеше бавно, не смееше да погледне към бездната отдясно. Така, сякаш увиснал между земята и небето, усещаше все по-силно студения вятър и зловещото чувство на самота. В двата края на пътеката имаше две кули. Забеляза, че близо до Солната кула посипаната с чакъл киша беше слегнала, сякаш някой беше стоял тук известно време. Известно време Ателстан оглежда мястото.
– Какво откри, братко? – извика Кранстън.
Ателстан предпазливо се върна при него.
– Моубри е стоял там, където спрях. Сега, сър Джон, ще тръгнеш ли пръв?
Кранстън се върна до стълбите. Ателстан го следваше.
– Хайде, сър Джон. Застани на най-горното стъпало.
Кранстън се подчини, затворил очи, защото се чувстваше доста замаян.
– Какво има, братко? – попита той дрезгаво.
Ателстан приклекна и се вгледа внимателно в мястото, където пясъкът и чакълът бяха утъпкани.
– Подозирам, че Моубри е паднал оттук – каза той. – Но защо и как? – Свещеникът огледа пролуките между зъберите, откъдето биха стреляли стрелците, ако има нападение.
– Странно – промърмори той. – На стената има пресен белег, все едно някой наскоро я е ударил с брадва. И виж, сър Джон – Ателстан внимателно вдигна няколко трески, – и те са пресни.