– Годеникът ми зададе въпрос – настоя Филипа. – Откъде знаеш, че рицарят е бил убит? И какво значение има, милорд коронер? Баща ми също беше убит, но по-близо ли си до разкриването на убиеца?
– За убийството на баща ти ще бъде отмъстено – отсече Кранстън. – Колкото до Моубри, и у него е имало същия пергамент и останки от сусамена бисквита. Какво друго доказателство ви трябва?
Филипа го изгледа студено.
– Отговорих на един от проклетите ви въпроси! – извика Кранстън.
– Сър Джон – отвърна тя с леден тон, – смири езика си. Баща ми – гласът ѝ едва не секна – лежи в ковчега си в "Сейнт Питър ад Винкула". Аз, неговата дъщеря, скърбя и настоявам за правосъдие, а ти ми говориш с обидния уличен език на Съдърк. Аз съм дама, сър.
Очите на Кранстън се присвиха злостно.
– И какво от това? – отвърна той, преди Ателстан да успее да се намеси. – Колкото дами, толкова и курви!
Момичето ахна. Годеникът ѝ скочи на крака и посегна към ножа на колана си, но Кранстън го спря с един презрителен поглед. Ателстан видя как хоспиталиерът внезапно се раздвижи и с тревога съзря, че е стиснал една от ръкавиците си.
Мили Боже, помисли си Ателстан, не тук и не сега! Последното, от което имаше нужда сър Джон, бе дуел на живот и смърт.
– Сър Джон! – каза той рязко. – Мистрес Филипа е права. Ти си кралски коронер. Тя е дама от добро семейство, изгубила е баща си, а сега и един от близките приятели на семейството също е сполетян от ужасна смърт.
Той сграбчи коронера за ръката и го завъртя, без да изпуска от поглед хоспиталиера, който сега стоеше зад тях.
– Сър Джон! Овладей се, моля те – прошепна той. – Заради мен.
Кранстън го изгледа със зачервените си очи. Приличаше на голямата рошава мечка в двора долу. Доминиканецът докосна кротко ръката на коронера.
– Сър Джон – каза той тихо, – моля те. Ти си джентълмен и рицар.
Коронерът затвори очи, пое си дълбоко дъх, отвори ги и се усмихна.
– Когато си наблизо, братко – промърмори той, – проклетата ми съвест може да излезе в отпуск – после се обърна към Филипа. – Милейди, преди сър Брайън или сър Фулк да са ме предизвикали на дуел, ти поднасям извиненията си – докато го казваше, той хвърли презрителен поглед на чичото на Филипа, който още седеше отпуснат на стола. После се усмихна сияйно на момичето. – Има старци, мистрес – продължи той, – има и глупаци. Но няма нищо по-лошо от стар глупак.
Той протегна ръка, хвана пръстите на момичето, което не се възпротиви, и ги целуна по начин, на който би завидял и най-обиграният придворен.
– Държах се ужасно невъзпитано, особено сега, когато тялото на баща ти още не е погребано! – възкликна той. – Моля те да ми простиш.
Седма глава
Атмосферата в стаята се разведри. Ателстан затвори очи. Боже, Боже, помисли си той, благодаря ти. Хоспиталиерът едва не бе ударил с ръкавицата си сър Джон, а ако това беше станало... Свещеникът познаваше Кранстън. Щеше да бъде дуел a outrance – до смърт! Мистрес Филипа се усмихна, пристъпи на светло и едва сега Ателстан осъзна докрай грубостта на Кранстън.
Лицето на момичето беше бяло като сняг, очите – зачервени и обградени от тъмни сенки, но тя беше разбрала, че обидата на Кранстън не е била умишлена. Наклони се напред и целуна леко сър Джон по бузата. Това само притесни още повече коронера; той заби поглед в пода и затътри крака като недодялан ученик. Филипа отиде до подноса с бокали и напълни два. Подаде единия на Ателстан, а другия пъхна в мечата лапа на сър Джон. Коронерът се усмихна на виното, вдигна чашата и я пресуши на един дъх. Облиза устни, намигна на момичето и протегна ръка, за да му напълнят пак чашата. Филипа се подчини с усмивка и Ателстан изпъшка. Не знаеше кое е по-лошо: мрачният Кранстън или пияният Кранстън.
Сър Джон взе бокала, отиде до прозореца и се загледа в слънцето, което позлатяваше снега във вътрешния двор. Ателстан се зае да подрежда принадлежностите си върху масата. Останалите присъстващи почти не помръдваха, сякаш погълнати от думите и действията на коронера. Бяха се втренчили в него като ученици в строг учител. Кранстън погледа как слънчевите лъчи проблясват върху голямата сигнална камбана, после се обърна рязко.
– Моубри – заяви той – е бил убит. Поне аз мисля така. Получил е същото съобщение като сър Ралф. Смятам, че се е качил на стената и когато сигналната камбана е забила, се е затичал. Огледах много внимателно мястото...