Ателстан си спомни как Кранстън се беше подпрял на стената и прикри усмивката си.
– Огледах много внимателно мястото – продължи Кранстън, хвърляйки гневен поглед на свещеника. – Моубри не се е подхлъзнал случайно. – На това място има плътен слой от пясък и чакъл, дебел поне един инч. Някой е планирал падането му.
– Беше ли пил Моубри? – попита Ателстан.
Кранстън се обърна и погледна другия хоспиталиер. Сър Брайън поклати глава.
– Той беше кален воин – отвърна рицарят. – Можеше да тича по пътеката и във виелица.
– Кажете ми – продължи Кранстън, – какво стана снощи? Преди Моубри да падне.
– Всички бяхме тук – обади се сър Фулк и се усмихна. – Мистрес Филипа ни беше поканила на вечеря.
– Аз не бях! – отсече Фицормонд. – Бях в стаята си и чаках горкия Моубри да се върне.
– Растани също – изпелтечи капеланът, размърдвайки се на стола.
– Да – промърмори Фицормонд. – Покръстеният не беше тук.
Ателстан стана и приклекна пред Растани. Взря се в нямото му, изпълнено със страх лице.
– Милейди Филипа – каза той през рамо, – бих искал да говоря с Растани, макар че той сигурно може да предвиди въпроса ми.
– Аз също! – извика сър Фулк. – Аз ще отговарям вместо него.
– Не, сър, няма! – излая Кранстън.
Ателстан докосна ръката на Растани, която беше студена като лед. Свещеникът се вгледа във влажните му, тъмни очи. Мъжът беше ужасен, но от какво? От това, че ще го разкрият? От развръзката?
– Къде беше ти, Растани? – попита свещеникът.
Филипа направи няколко странни движения с пръсти и Растани ѝ отвърна също с някакви знаци.
– Казва, че му било много студено – обясни момичето. – Бил е в старата стая на татко в Бялата кула.
– Той се движи тихо като котка – забеляза Кранстън. – Би могъл да обиколи крепостта, без никой да го забележи.
– За какво намекваш, сър Джон? – попита рязко Филипа.
– Може Растани да е бил камбаната.
– И как го е направил, за Бога, щом няма следи от стъпки? – попита подигравателно Джефри, заставайки до Филипа.
Кранстън се усмихна:
– Със снежна топка?
Колбрук почти се задави от смях.
– Казах ти, сър Джон, стражите виждат добре мястото около камбаната. Никой не се е приближавал.
Кранстън подсмръкна шумно и погледна с копнеж към вече празния си бокал.
– Сър Джон, преди да продължиш с предположенията си къде съм бил аз – обади се Фицормонд, – ще ти кажа, че бях в стаята си, но никой не ме видя там – той изгледа гневно Кранстън. – Но аз съм духовно лице, рицар и благородник. Не съм лъжец!
– Защо остана там, сър Брайън? – намеси се тактично Ателстан.
Рицарят сви рамене.
– Бях уплашен. И аз получих писмото на смъртта.
Той извади парче пергамент изпод наметката си и Кранстън почти го изтръгна от ръката му.
Хоспиталиерът беше прав. Рисунката беше същата като онези, които бяха получили сър Ралф Уитън и Моубри – грубо нахвърлян кораб с опънати платна и малък черен кръст във всеки ъгъл.
– Получих и сусамова бисквита – каза тихо Фицормонд, – но я изхвърлих.
– Някой друг оглеждал ли е мястото, след като Моубри беше паднал? – попита внезапно Кранстън.
– Аз, Фицормонд и Колбрук – отвърна Фулк. – Когато прозвуча сигналът, всички излязохме от тази стая. Хоспиталиерът беше с нас, когато открихме тялото на Моубри. Поканихме и този млад джентълмен – той махна пренебрежително към Джефри – да ни придружи, но е добре известно, че той се бои от височини.
Джефри се изчерви от срам и извърна поглед.
– Чичо! – тихо каза Филипа. – Това не е честно.
– Не е честно – прекъсна я Кранстън, – че знаем много малко за изминалата нощ. Мистрес Филипа, кога се събраха гостите ти?
– Точно след вечерня, към осем часа.
– И дойдоха всички, освен Растани и хоспиталиерът?
– Да, да, точно така.
Кранстън се обърна към хоспиталиера.
– Къде каза, че си бил тогава?
– В стаята си.
– А Моубри?
– На стената.
– Значи – въздъхна Кранстън, – докато Моубри е размишлявал, вие, останалите, без Фицормонд, сте се събрали тук?
– Да.
– След колко време прозвуча сигналът?
– След два-три часа.
– И никой не е излизал?
– Само Колбрук отиде на обиколка, а други до нужника, но той е в коридора – момичето леко се усмихна. – Всички пихме много.
Ателстан вдигна ръка.
– Няма значение.
Доминиканецът изтръгна пергамента от ръката на Кранстън, отиде при хоспиталиера и го тикна под носа му.